80 000 лева доход на месец като служител в организация за набиране на дарения.
Ако още не сте разбрали за разкритията от разследването на Мария Цънцарова относно платформата HelpKarma, неизбежно скоро ще сте наясно.
Не само заради това, че репортажът е излъчен по една от двете големи национални телевизии, а защото засяга лично и болезнено доверието на много хора.
Накратко: средната заплата на служителите е 4000 лева, а техническият директор на фондацията Славчо Славчев през годините е получавал ежемесечно сума, която расте в прогресия от "скромните" 22 000 лева нагоре. Той е взел и заем за личен апартамент от фондацията с обещанието да го погаси. Нещо повече - собственикът Константин Кръстев е и акционер на голяма фирма за бързи кредити.
Когато Цънцарова застава на живо срещу тях с въпроса как се случва това, освен видимото притеснение, което изпитват, те имат едно оправдание: трудът на специалистите трябва да се оценява, а заплатите в IT сектора са високи. Прагматични и лишени от емоция аргументи. Бизнес, така да се каже.
Която и да е компания с комерсиални интереси може да се защити с тази теза: пазарът работи така, примирете се.
Разликата е обаче, че това не е просто една IT компания, нито пък е просто един частен бизнес.
Това е фондация, която печели от милосърдието на хора, които искат да помогнат на други, изпаднали в безизходица.
Не е необходимо дори да имаш чувствителен морален компас, за да усетиш, че при подобни заплати за работа в една благотворителна организация има нещо нередно. Особено когато хората, които се обръщат към теб, всъщност не могат да си позволят да заделят средства, за да излекуват например детето си.
Тънкият момент тук обаче идва с един друг въпрос, който също може да се прочете в социалните мрежи: а по-добре ли би било HelpKarma да не съществуват?
Макар да има и други платформи за набиране на средства, те или нямат достатъчно наложено име, което понякога е важно за дарителите, или пък не са гъвкави в условията си.
На практика HelpKarma е удържала между 5 и 6.5% от даренията и това е било ясно регламентирано. Друг е въпросът, че според репортажа всъщност близо 9% от всички постъпили дарения са отишли за възнаграждения в компанията, без в това число да влизат каквито и да било други административни разходи. Или казано иначе - официалните сметки не излизат.
И все пак, казва си човек, останалите са отишли при болните, които са търсили помощ за лечението си. Някои от тях са успели да го получат и днес са живи благодарение на това.
Кажете обаче: необходимо ли е човек да жертва малко от морала си в името на голямото добро?
Ако няма друг начин на хората да бъде помогнато, то сигурно отговорът трябва да е "да" - нека взимат огромни заплати, но поне да помагат на хората.
Както Цънцарова отбелязва, Закон за дарителството тук няма, а парите се управляват по собствени правила от всяка подобна компания. Искаш ли да дариш - съобразяваш се.
Само че хората с право са гневни, че не всички техни пари отиват за каузите, които искат да подкрепят, а за поддръжка на високия стандарт на IT специалистите. И понеже са гневни, те ще се отдръпнат, а потърпевшите ще останат онези в края на веригата.
Както с почти всичко друго подобно, от което държавата се е оттеглила, и тук липсват два важни момента: и регулацията, и алтернативата.
През 2019 г. Фондът за лечение на деца беше закрит, а дейността му - прехвърлена към НЗОК. Ако си спомняте, през юни блогърът Боян Юруков беше написал достатъчно подробно защо след това той започва да буксува, докато на практика не спря.
Нормално е, когато няма обществени механизми за помощ, те да станат частни - търсенето определя дори и този пазар на милосърдието.
Едва ли обаче е нямало как подобна платформа да работи успешно и без алчност, с нормални заплати за ангажираните, без благотворителността да се чувства като доброволчество.
Уви, сега последствията и наказанията няма да са само за тях - потърпевшо е цялото общество.
"Скъперникът два пъти плаща", гласеше една приказка, която обобщава поуката от тази история. Ние пък ще го наречем само "лоша карма".
