Ако човек слуша/гледа/чете изказванията на основните партии и на президента Румен Радев за датата за изборите, може да остане с впечатлението, че дали седмица по-рано, или седмица по-късно ще се проведе вотът е от решаващо значение за демокрацията у нас.
То не бяха критики, то не бяха мащабни консултации и опити за прехвърляне на отговорност. Президентът с обичайния си гробовен тон изрази желанието за спешни промени в Изборния кодекс, докато от ГЕРБ побързаха да го обвинят в... абе, някакви организационни неуредици и неуважение към католиците в България.
По принцип темата за вота по време на пандемия е нещо наистина сериозно.
Ако не се организират правилно изборите, това означава повишен риск от избухване на нови огнища на коронавируса. Затова има нужда от внимателно планиране на всички елементи от изборите - маски, предпазни средства, тестове и евентуално ваксини за членовете на секционните комисии - и още, и още.
Същевременно с това ЦИК има да полага своите усилия по реализиране на машинното гласуване, което също изисква съсредоточаване на внимание и ресурси. Има го винаги и моментът с трудностите за гласуването от чужбина.
Дали една седмица допълнително ще помогне всичко да се нареди? Може би да.
И все пак се вдигна политически шум до небесата за избраната дата, като големите партии и президентът се отдадоха на критики - всеки спрямо личните си пристрастия.
Няма как обаче слушайки всички тези гръмки слова и излияния, да не се замислиш, че вече дори този аспект от политическото говорене у нас - критикуването и отправянето на обвинения, е влязъл в своя коловоз и се случва някак по навик.
Да обобщим накратко каква е ситуацията на политическата сцена у нас:
Президентът се заяжда с ГЕРБ. От ГЕРБ отвръщат на заяжданията, докато премиерът обикаля да инспектира някакви неща. Понякога инспектираните неща се срутват дни след проверката. БСП е заето със себе си и изчистването от врагове с партийни билети и периодичното злобеене спрямо ГЕРБ (все пак опозиция са).
ДПС се опитват да убедят обществото, че не са толкова отровен коалиционен партньор, колкото историята е показала, че са. Обединените патриоти се опитват да намерят тема, която да ги направи отново релевантни на политическия небосклон и си търсят с кого да се скарат пак по същата причина. Никой не знае и никой не го интересува какво правят във "Воля".
От "Демократична България" са се фиксирали върху това да се покажат като единствена алтернатива на ГЕРБ за "демократичните" хора, но за момента са твърде заети с това да критикуват ГЕРБ, вместо да предлагат реални политически алтернативи.
Мая Манолова и "Отровното трио" по подобен модел отричат всякакво съществуване на България с ГЕРБ начело и са се хванали за вота по пощата като за манна небесна, която ще спаси вота от измами. Никой не знае точно как това ще стане, особено когато вотът по пощата ще минава през "Български пощи".
"Републиканци за България" на Цветан Цветанов за момента просто съществува и е заета с това да предупреждава, че в организацията на изборите са възможни манипулации от страна на ГЕРБ - нещо, за което допреди две години отговаряше самият Цветанов (организацията на избори, да не си помислите друго).
С други думи политиката у нас съвсем успешно може да се обедини около няколко повърхностни теми и взаимното обвиняване във всевъзможни политически грехове.
Сякаш ако партиите спрат дори само за момент, ще установят своето тотално идейно и идеологическо изпразване от смисъл.
Пандемията изправи всички политици пред едни и същи проблеми - решаването на здравната криза, а след това и икономическата. Изграждането на стабилна основа за преодоляване на пандемията, но същевременно с това и икономическа стратегия с помощи за бизнеса.
Вместо да се работи към създаването на възможно най-добрата държавна реакция на тези нови предизвикателства, партиите предпочетоха да отново да влязат в удобната си окопна война - от една страна, някакви недорендосани предложения от страна на правителството, от друга страна - също толкова кухи критики.
Затова и сега дебатът около датата за вота, който започна още седмици преди президентът Радев да е обявил окончателното си решение и продължава дори досега, не се върти около реално смислените неща (като достатъчно ли е времето за подготовка и какво може да се направи по въпроса), а се изваждат всевъзможни нищожни аргументи, чиято единствена цел е пак да доведат до "кръстосване на шпаги" с отколешните врагове.
И да, ясно е защо това се случва. Партиите вече преминават в режим на кампания, а както добре знаем, в една предизборна кампания е от основна важност да си подбереш правилно политическия "враг".
Но все пак... твърде много ли е да искаме от онези хора, които ще се борят за нашите гласове, да положат поне малко усилия да вкарат някакъв що-годе смисъл в думите и действията си? Прекалени ли са очакванията да излязат от обичайния си ступор на вечно наточени за спор празни глави?
Особено в година, в която имаме да гласуваме за парламент и за президент, подобни искания далеч не са неразумни. Когато очевидно големите партии предлагат все по-малко и по-малко реална политика и все повече общи приказки, е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси.
Времената, в които живеем, са трудни. Пред себе си светът все още има една наистина сериозна пандемия, която е активна вече повече от година, а глобалната финансова криза наднича зад ъгъла.
Съответно България има нужда от политическо ръководство, което е готово да се изправи срещу всички възможни препятствия, които ще се появят, а не да се фокусира върху писането на закони на парче и заяждането с останалите партии.
С други думи - имаме остра нужда от смисъл в политиката или тепърва ни предстои да видим нещата откъм дебелия им край.
