От тук нататък трябва да свикваме да говорим за нас, българите, като за 6-милионна нация. Очакваното се случи - първоначалните данни на Националния статистически институт сочат рекордно намаление на населението на България - тук вече живеят 6 520 000 души.
Нещо повече - за пръв път, откакто има преброяване, статистиката отчита толкова рязък спад - жителите на страната ни са с 844 000 по-малко в сравнение с 2011 г.
Около половината от тази изключително тревожна тенденция се дължи на отрицателния прираст - у нас ражданията са по-малко, отколкото умиранията. Другата част е емиграция.
И вече едва 14 на сто от хората у нас са под 17 години, а цели 24 на сто - над 65 години. Пред България се очертава доста мрачно бъдеще.
Всъщност ние отдавна сме в това мрачно бъдеще, сега просто го регистрираме. И въпросът, естествено, е защо и как се докарахме до тук.
Емиграцията и ниската раждаемост имат нещо общо - в България не се живее добре. Това изглежда като логичната причина средно една жена у нас да ражда под 2 деца - според данните от 2019 г. - 1.58.
Обичайно българските семейства имат едно или две деца и далеч по-рядко - три. Бедността обаче не е отговорът на въпроса защо само толкова. Напротив - и по света, и при определени групи у нас точно бедните имат повече деца.
Обяснението е далеч по-комплексно. Да се гледат деца в България е сложно и трудно - и заради социално-икономическата ситуация, но и защото сами си го правим такова.
Например само за една бременност и раждане средната българка трябва да отдели от 2000 до 4000 лв. - за непоети от Здравната каса изследвания и прегледи, избор на екип в болницата и ВИП условия.
После настава треперенето ще приемат ли детето в общинска ясла и градина, в най-хубавите училище, гимназия и университет.
И всичко това - съпроводено с безкрайни разходи, които повечето хора трябва да са сигурни, че гарантирано могат да си позволят, преди да създадат дете. Тези разходи не са им непосилни, просто могат да ги направят за едно или две деца. А и са само половината от проблема.
Другата част от него идва от нагласата на родителите и общата среда, която всички вкупом създават.
У нас е традиция да смятаме, че на детето трябва да е осигурено единствено и само най-доброто и съответно - да са гарантирани всички необходими за целта ресурси. Тази традиция е развита и добре подхранвана през десетилетията от другата - на недоверие към държавата и обществените системи в осигуряването на базовите нужди на едно дете.
Не че няма почва за подобно недоверие. Просто то е в такава степен преекспонирано, че целият процес по отглеждане на едно дете стига до абсурди, които отнемат прекалено много енергия и средства и на семействата не остава ресурс за още деца.
Жените например просто не смеят да идат в болницата и да родят, без да са се уверили, че ще е при доктор Х, на когото е платено подобаващо. За да са сигурни, че всичко ще е наред и ще има кой да ги погледне, ако - не дай боже, нещо стане.
Изумително, но дръзналите да родят по най-нормалния начин - просто да отидат в болницата при дежурния екип, когато дойде моментът, установяват, че става и по този начин. Никой не ги е оставил да раждат сами на входа на клиниката.
След това настава едно обгрижване и ангажиране на цялата рода до трето коляно за отглеждане на пеленачето, безкрайно влачене по лекари за всеки сопол, треперене да не падне и да не настине, сякаш е стъклено. В общи линии, за около година - минимум - всякакви други възможни форми на живот спират и всички дишат и издишат в ритъма на бебето.
Традицията също така повелява възможно най-дълго майчинство - понякога и по обективни причини като липса на места в яслите, но често и за да е сигурно, че за детето се полагат оптималните грижи, тоест майчините.
Огромна част от жените, стига да можеха да си го позволят, биха пращали отрочетата си в частни ясли и градини, защото в обществените - смятат те, не се грижат за децата им достатъчно добре. А реално няма особена разлика, освен че си мислиш, че имаш повече контрол, понеже плащаш.
Следва истерията "елитно училище", която вече води до пълни абсурди още от предучилищната, влачене на почти пеленачета по частни уроци, смени на адреси, за да влезе детето в училище А вместо в Б и - където може - и някой рушвет, за да е детето в "най-добрата паралелка".
Ясно е, че има много какво още да се иска от образованието ни, но самите родители допринасят решително за излишния и изкуствен елитарен подбор и съответно - западането на най-нормални квартални школа за сметка на други.
Реалността е, че в началния курс е важен учителят, а не дали училището е елитно. Че е пълно с чудесни преподаватели и по най-затънтените квартални училища, в които просто трябва да отидеш и да си запишеш детето, без да го превръщаш във въпрос на живот и смърт. Че разлика между добро и най-доброто училище няма. И че петицата по математика не е равнозначна на провалено бъдеще.
После са частните уроци още от 2-ри клас - за влизане в СМГ, по пиано, балет, карате, футбол и художествена гимнастика. Следват уроци за изпитите след 7-и клас, от които зависи гимназията, която също трябва да е най-добрата, иначе цялото бъдеще на младия човек отива на кино и така до успешното изпращане на детето в университет в чужбина, защото в България няма живот.
Нещо, в което той лично се е убедил, след като е минал трънливия и толкова подмолен път на оцеляването си в България, насочван от примера на родителите си.
В това, че семействата смятат за единственото правилно да дадат и това, което нямат, за оптималния старт на детето си в живота, има дълбоки, отколешни народопсихологически причини.
Целта е детето да живее по-добре от тях и да е техният най-успешен проект. Само че у нас просто не можем да приемем, че това е възможно и без да пренебрегваш собствения си живот и да стигаш до крайности.
Факт е, че обществено осигурените социални, образователни и здравни услуги биха могли да са на далеч по-добро ниво. Факт е, че например всички училища трябва да преподават на едно и също високо ниво, така че да няма наплив в едни и затъване на други. Но е и факт, че и самите българи все ще намерят някое по-добро от останалите и ще държат детето им да е единствено и само там.
Така ние самите превръщаме отглеждането на децата си в пъти по-трудно, отколкото може да бъде. Затова и просто нямаме сили, енергия и ресурс за повече от едно или две.
