Българската политика обича своите спасители - онези герои, които идват на бял кон, за да "оправят" страната и кашите, оставени от предното правителство. Политическата система у нас е познала наистина много месии, които след това са били гонени, някои даже с протести и камъни.
Въпросът е дали дойде време да видим нов герой, яхнал коня на оправянето на държавата? Ако гледаме към служебния министър на икономиката Кирил Петков и неговите колеги от кабинета Асен Василев и проф. Николай Денков, сякаш времето на новия месия е дошло.
Все пак не е като да няма вече група във Facebook, озаглавена "Кирил Петков за Министър-Председател на Република България", с около 95 хил. души в нея. Настървени фенове на Петков пък вече го поставят на колажи с прословутия цитат на Васил Левски "Дела трябват, а не думи".
Самият той също не се свени да пуска коментари за потенциалното му оставане в политиката "по един или друг начин" и продължаващата борба срещу мръсните пари.
На практика именно това изстреля неговия рейтинг и този на колегата му Асен Василев толкова нагоре - още от самото начало на служебния кабинет двамата се оформиха като движещи сили срещу корупцията в държавната администрация и предни редици в битката за "изчегъртване" на предишното управление.
И все пак факторът, който превърна двамата от министри с висок рейтинг в реален политически фактор, около който да се събират слухове и спекулации, беше реакцията на "Има такъв народ".
Атаките, която Слави Трифонов, Тошко Йорданов и хората около тях предприеха спрямо Петков и Василев - именно това беше нещото, което затвърди подкрепата за двамата служебни министри и отприщи вълна от публична защита за тях в социалните медии.
Защото колкото и героичен да изглежда един образ на харвардски възпитаници, борещи се срещу корупцията и мафията, той няма как да придобие необходимата сила, ако не е подложен на злостни атаки, с всичките им прилежащи груби прякори.
От тази гледна точка, коментарите на ИТН по адрес на служебните министри само направиха на последните добра услуга, утвърждавайки ги в очите на обществото като хора, които работят и се борят срещу "лошите".
Оттам крачката към "Ще има ли сега партия на Кирил Петков и Асен Василев?" вече е много малка. Да си позволим да се впуснем в спекулата относно една подобна партия.
Реално потенциал за такова нещо има, поне според българските стандарти. Социологът от "Маркет линкс" Добромир Живков потвърди това при представянето на последното проучване на агенцията, в което служебното правителство продължава да се радва на висока подкрепа, а двамата министри са с най-високи лични рейтинги.
За една такава партия на служебните министри пространство може да се намери около политическия център. И Петков, и Василев идват от сферата на бизнеса, но те не се свенят да говорят и за традиционно леви политики - помощи, вдигане на пенсиите, борба с бедността и т.н.
Това им дава възможност да теглят гласове както от градската десница, така и от партии и коалиции в левия сектор. А самия факт, че са сравнително нови лица, ще открадне известен брой гласове и от вечно жадните за нещо ново електорати на популистите.
Въпросът обаче е, че една нова партия сега може и да не е най-доброто решение. Причини за това има няколко, като едната от тях е чисто логистична - партия просто не се гради за ден-два. Тя изисква изграждане на структури, хора, които да работят на терен, и най-вече - поне малко време, за оформяне на своя идентичност.
Това не става за 2-3 месеца, колкото потенциално имаме до следващите парламентарни избори.
Прибързаното пускане на един потенциален подобен проект би имало по-скоро негативен ефект - той няма да събере въобще толкова подкрепа, колкото хората зад него биха се надявали, но същевременно с това само ще разрои още повече и без това твърде шарения политически пейзаж в момента.
Друг сценарий, с който може да се спекулира, е, че такава партия може да се появи след президентските избори, като с времето тя да се оформи като градивна, извънпарламентарна опозиция и да участва на следващите избори за НС (които може също да са на няколко месеца разстояние, така както продължават да вървят нещата).
Така обаче Петков и Василев рискуват да изгубят видимостта, която имат, и инерцията им постепенно да се загуби, а с това и шанса впоследствие да имат реална роля в определянето на политиките на страната.
И пак, това се казва с условието, че самите служебни министри действително имат намерението да правят подобна партия в момента, а това съвсем не е сигурно.
До момента Кирил Петков е заявил, че нито той, нито колегите му Василев и Денков ще се оттеглят просто така от политическия живот, но това може да има много значения.
Най-малкото - те имат още няколко седмици, преди 46-ото Народно събрание да бъде разпуснато, а заедно с това да бъде сформиран нов служебен кабинет. Много е възможно Румен Радев да предпочете да ги остави на постовете им и след това, до избирането на 47-о Народно събрание и потенциалното сформиране там на редовен кабинет - нещо, което този и предишният парламент не успяха да сторят.
За Петков и Василев в момента път има и през това да се включат към някоя от вече съществуващите политически сили.
"Демократична България", която принципно би изгубила най-много в чисто електорален план от отделянето на Петков и Василев в нова партия, вече изрази готовност да лансира тях и Денков като министри в едно евентуално редовно правителство с тяхно участие.
Тримата нямат партийна окраска (макар Петков да е един от основателите на "Да, България", просто след това се е оттеглил от партията), което им позволява да са компромисни лица в един "експертен" и непартиен кабинет, около който да може да се оформи компромис в 47-ото Народно събрание.
Има и един последен вариант, който у нас продължава да се пренебрегва - непартийната политика. Тук са всичките тези тинк-танкове и политически кръгове, които се превръщат след това в люпилня за кадри за политическите партии с дадена идеология.
Тази възможност е доста слабо вероятна именно заради липсата все още на добре развита подобна култура, която залага повече на произвеждането на политики, отколкото на реализирането им на практика и борбата за политически постове.
Политическият път пред Кирил Петков и колегите му в момента изглежда широк и изпъстрен с множество опции. Това, което те обаче трябва да помнят, е, че у нас да си на върха на славата в политиката е краткотрайно удоволствие.
И много често същите хора, които издигат кумири и спасители, след това са готови да извадят камъните и да ги хвърлят по предишните си любимци.
