Трябва да му се признае на Георги Вълчев, че за разлика от повечето си предшественици съумя да се изправи и да назове проблемите в българското образование директно.
Малко са министрите, които са се осмелявали да направят този ход, след като излязат резултатите от PISA. Тази година обаче положението е по-тревожно от всякога.
Според данните на ОИСР 58% от българските участници са под базовото ниво по четене, а 57% - по математика. При такъв мащаб е крайно време в МОН да поемат отговорност и да променят системата, която произвежда функционално неграмотни хора.
На брифинга Георги Вълчев пое отговорност и предложи конкретни действия.
За да бъдат наречени тези насоки "реформа в образованието", обаче трябва да се разбере как те ще бъдат приложени на практика - в какви срокове, с какви ресурси и как ще бъдат съгласувани помежду си.
Без тази яснота предложенията на министерството рискуват да останат само добри намерения, потънали още на административно ниво.
Предложението за преразглеждане на учебните програми например е стъпка в правилната посока.
То би освободило време за затвърждаване на материала, анализ на грешките и развиване на критично мислене. За да има ефект обаче, трябва да стане ясно как промените в програмите ще бъдат обвързани с изискванията на националните изпити.
Хубаво е министърът да настоява учениците да прилагат знанията си на практика и да разсъждават самостоятелно. Но тогава какво правим с външното оценяване и матурите?
Целият изпитен календар на МОН се върти около заучаването на готови шаблони - те носят високите оценки, те изпращат децата в елитни гимназии и университети. И докато продължават да са мерило за успех, призивите за самостоятелно и аналитично мислене ще останат вятър и мъгла.
Същото важи и за промяната в атестацията на учителите.
Квалификацията на преподавателите е от ключово значение, защото дори при идеално балансирани програми и изпити резултатите няма да се подобрят без преподавателска подкрепа.
В този контекст тя не бива да се изчерпва с формални обучения и семинари, а трябва да осигури практическо наставничество и ресурс за работа с изоставащите ученици.
Така учителите не само ще подобрят преподаването си, но и ще останат в професията за повече от една година.
Всичко това обаче изисква финансово обезпечаване, а от изявлението на министъра така и не стана ясно откъде ще дойдат парите.
Един от възможните ходове е промяната в принципа "парите следват ученика".
Чрез нея, вместо най-щедрото парче от държавното финансиране да отива при най-желаните гимназии, ресурсът може да се пренасочи към местата с най-големи дефицити: за допълнителни часове, специалисти и подкрепа в малки групи.
Това е критично за децата от уязвими семейства, които не могат да разчитат на частни уроци.
Основният дефект на настоящата рамка е и липсата на координация между отделните елементи.
Промените в програмите изискват нови формати за оценяване; новият начин на преподаване изисква подготвени учители; а справянето с пропуските - целеви финансови ресурси.
Докато МОН не представи обвързващ график и логическа връзка между тези реформи, общественото доверие в крайния резултат ще остане ниско.
Никой не очаква от министерството да даде бързи и лесни решения на натрупани с десетилетия проблеми.
Напълно основателно е обаче да изискваме конкретна пътна карта с ясно дефинирани срокове: кои училища и ученици ще получат подкрепа още през настоящата учебна година, какви ресурси ще бъдат ангажирани и по какви критерии ще се измери постигнатият напредък.
Министърът назова проблемите. Сега трябва да покаже как промените ще въздействат върху децата, които стоят зад тези проценти. Защото отговорността на МОН не е поета с едно изявление.
Тя се носи до постигане на резултат.
