Наскоро министърът на образованието Николай Денков направи много романтично предложение за реформа на българските университети.
Предложение е, защото дава алтернатива на повишаване на качеството, а оттам и повишаване на престижа на българската диплома за висше образование, и романтично, защото вариантът е сладък, мек и най-вече - пожелателен.
В интервю за БНР Денков хвърли в обществото фрапантните до 70% университетски преподаватели в някои университети, неотговарящи на минималните изисквания според Закона за развитие на академичния състав. Това даде още една причина за размисли около миналогодишната статистика за 50% от студентите, които отпадат от системата на висшето образование.
Но не това е поводът за ревизията в цифри на преподаването в българските университети.
Изказването на Денков само подгрява предложената реформа от Министерството на образованието, започнала плахо при последния кабинет "Борисов". Още през 2019 г. се обмисляха механизми за инспекция на висшите училища у нас, които да покажат на обществото, че студентите не са само клиенти на университетите.
Максима, която започна да се шири, след като държавната субсидия за висше образование се обвърза с броя на учащи в съответното учебно заведение.
Тактиката не роди качество в дългосрочен план и това се вижда по състезателната писта, в която се превърнаха редица специалности, масово приемащи с матурите или ниски оценки на кандидат-студентските изпити, само и само за да държат числеността в списъците си висока.
Университетите нямат изгода да затварят вратите си за бъдещи студенти, защото в материално отношение това ще означава по-малко пари, а студентите, усещащи, че държат коза на отрицателния демографски прираст и шанса да учат, каквото искат и както го искат, съответно не полагат особено големи усилия. За всички участници в процеса е видимо, че висшето образование в България е в по-слабата позиция.
Тръгвайки от становището, че очевидното броене на присъстващи в залата не работи, МОН предлага да постави преподаването в катедрите като условие за част от новия транш субсидия от държавата.
В Бюджет 2022 са предвидени 20 милиона лева, които по план трябва да потекат към заплатите на доценти, професори и главни асистенти, които покритият новите критерии за атестация на обучението във висшите училища.
Предложените показатели за оценка, освен настоящите наложени критерии за публикации на научни трудове и натовареност в учебния процес (които според министър Денков до 70% от преподавателите в някои университети не покриват), включват реализиране на трудовия пазар и личното мнение на студентите - бенефициентът на професорското знание.
Цялата методология отстрани изглежда като малка крачка за родното висше образование и като голям скок за стойността на лекциите и упражненията, но само отстрани. Защото между редовете на назидателния си тон, министър Денков пропусна да спомене, че предложението, качено в сайта на Министерски съвет, има изцяло доброволен характер.
Което ще рече, че широко манифестираната реформа за качеството на преподаването ще е насочена само към тези, които я искат и които се изкушат от обещанието за бонус към заплатата.
Со кротце, со благо и со алъш-вериш към качествено преподаване. Дали ще се получи на българска образователна почва, която отдавна е мишена за слухове за корупция, занемаряване на изпитните процедури и провеждане на лекции под формата на диктовки от учебника? Да кажем, че има защо да сме скептични.
Няма никаква формална мотивировка защо цялото преподавателско съсловие, вкупом и по своя воля, ще се отчита пред министерския орган, при все че още с намеците за преустройство в атестацията професори от Софийския университет и Техническия университет се обявиха против, дори и ако се вземат предвид материалните облаги.
Предпочитат да запазят автономността си при оценка, а представата, че някой лев отгоре към заплатата ще ги разубеди, е розова фантазия на правителството.
Ясно е, че субсидията за държавните университети е жизненоважен стимул за промяна, но все пак - какъв е смисълът от предлагането на нов механизъм за оценка, щом той ще се спазва пожелание?
Да предположим, че някои преподаватели се притесняват от новите управляващи в МОН. Да предположим и че министерството не търси конфликт с тях, заради което предпочита да им дава реформи по една чаена лъжичка на всеки две-три години. И при тези условия остава загадката защо МОН предоставя възможността на заетите кадри в системата на висшето образование да замитат под килима потенциалните си проблеми.
Трудно може да се каже с категоричност дали преподаването у нас е качествено, или не, просто защото не разполагаме общ идентификатор и критерии, които да се прилагат в еднаква степен към всички кадри.
Отделните университети се водят от собствени правила, преподавателите сами се оценяват, а ориентирането в качеството на образованието се базира на лична преценка. Един има няколко любими преподаватели, други са чували за специалности, в които трудно се минава от един курс в друг. А положителната и отрицателната информация идва толкова накъсано, че за обща оценка в конфигурацията българско висше образование е трудно да се говори.
Достъпът до обективни данни за преподаването обаче е от ключово значение за напредъка на образователната система. Само така може да се разбере дали студентите са куци, дали системата изначално не е наред или проблемът е някъде другаде. Може би в материала, способите за предаване на знания или ригидността на някои професори.
На българското образование му трябва твърда ръка, а не правило с опция за пропускане, защото е очевидно, че измежду всички изпитания, които стоят пред него, най-голямото е да спре да слага знак за равенство между получената диплома и получените знания.
