В професионалния футбол ролята на вратаря не е избор, нито е просто позиция на терена. Вратарският пост е съдба, която надхвърля играта и всичко, свързано с нея. Вратарският пост остава дори след края на спортната кариера – той е начин на мислене и действие, начин на живот.
Вратарят е самотен ловец, различен от всички останали в състава. Носи различен екип, играе по различни правила, а често тренира и отделно от отбора. На раменете на вратаря тежи целият тим, заедно с треньорския щаб, ръководството и всички надежди на феновете. Една грешка или едно гениално спасяване може да реши всичко – не само в мача, но и за цял един сезон.
Не се случва често някой да възхвалява вратарите, но това не се отнася за него! Рядко някой пише песни за тях – този вратар е изключение. Едва ли някой би кръстил улица на името на вратар – на негово име обаче има! Успех е, ако вратар попадне в класацията за „Златната топка“. Е, той я е печелил! Поетите Роберт Рождественский и Евгений Евтушенко посвещават свои творби на този вратар, а един от най-изявените бардове на Съветския съюз пише песен за единственият страж, станал най-добър футболист в Европа. Московска улица е кръстена в чест на него – Лев Иванович Яшин.
Гордата му изправена осанка, каменното лице, излъчващо хладнокръвие, студената му красота, черният екип и онази детска тъга в очите му. Лев Яшин е човекът, дал най-много на вратарския пост, правейки истинска футболна революция.
Той първи започва да играе в цялото наказателно поле във времена, в които всички са се страхували от почти 700-те квадратни метра площ на пеналтерията. Първи започва да подава топката с ръка, вместо да я рита на посоки и така дава началото на смъртоносни контраатаки. В арсенала си включва и боксирането – прийом, който не бил използван преди.
Лев Яшин става вратар по принуда. Сам признава, че това не му е призванието, но като дете играе футбол по московските улици с по-големи от него момчета и затова се примирява да бъде последна преграда пред гола. След време започва работа в завода в Тушино, където го взимат във футболния отбор. По-късно отива в Динамо и дебютира на 2 юли 1946 година, когато е едва 17-годишен.
В Лев Иванович Яшин има наистина нещо специално. Физическите му данни са отлични и просто има природните заложби за спорт. На вратата е безпогрешен – винаги знае какво трябва да направи и разчита ситуацията правилно. Понякога се хвърля безразсъдно в краката на съперник с риск да се контузи, а друг път предварително предугажда какво ще направи противниковия играч, защото е изучил почерка му на игра и действа интелигентно.
Най-големият кошмар на всеки футболист е да трябва да изпълнява дузпа, когато Лев Яшин е на вратата. Носят се легенди за това, как Руската мечка хипнотизира човекът на бялата точка, прониква дълбоко в дебрите на подсъзнанието му само с един поглед и го превръща в кукла на конци, която не успява да отправи опасен удар към вратата. И така, до момента, когато Лев слиза от спортната сцена на 42 години, той успява да спаси невероятните 150 дузпи в кариерата си и запазва мрежата си „суха“ цели 207 пъти.
На бенефиса му през 1971 година 103 000 зрители на стадиона знаят, че изпращат най-добрия вратар в историята. Човек, станал олимпийски шампион на Игрите в Мелбърн през 1956, изиграл 380 мача в руското първенство с Динамо (Москва), 78 за СССР и спечелил „Златната топка“. Отличие, за което до ден-днешен само още петима вратари са имали привилегията да се борят, но никой не е спечелил – Дино Дзоф, Иво Виктор, Оливер Кан, Джанлуиджи Буфон и Мануел Нойер.
Страстен пушач през целия си съзнателен живот, големия Лев така и не успява да се пребори с този си порок и да опази здравето си. В началото на 80-те години получава тромбофлебит от многото травми през кариерата си, а от пушенето кракът му гангренясва и се налага ампутация. По-късно получава рак на стомаха и умира.
Днес из бурените на ваганковското кладбище ще намерите един мраморен силует на вратар с наведена надолу глава. Символ на тъжната карма на хората, избрали този път и на това, че смъртта е безпощадна дори и към най-добрите. А понякога – безпредметно жестока и цинична именно към тях.
Такава обаче е съдбата на вратарите – болка и страдания през цялата кариера, огромна отговорност и склонност да са изкупителна жертва и виновни по презумпция, да са вечно неразбрани и недооценени. Вратарският хляб никога не е бил сладък, така е отредила Фортуна…
