"Последвайте ме", инструктира Стиг Тьофтинг, бившият футболист на Болтън, Хамбургер и националния тим на Дания, докато ни води през дома си в предградието Виби, близо до Орхус.
"Това е спалнята, в която се настаних на 13 години, след като загубих и двамата си родители", започва разказа си Стиг.
В една събота, на 30 юли 1983 г., развълнуваният Тьофтинг бърза към семейния апартамент на четвъртия етаж на "Фредерикс Але" - оживена градска улица на няколко километра от мястото, където се провежда интервюто сега. Датчанинът отива, за да каже на родителите си, че ще играе финал за Купата с тогавашния си отбор АГФ Орхус Юниорс. И то пред треньора на националния отбор.
Притеснението в него се появява, когато нито един от родителите не идва на прозореца на кухнята, за да го посрещне, както обикновено се случвало.
Влизайки в апартамента, семейното куче Лейди се втурва към него и 13-годишното момче усеща, че нещо не е наред.
Тогава Тьофтинг вижда тялото на своя 41-годишен баща Поул, лежащ в кръв в коридора. До него има ловна пушка. По-навътре, на пода в кухнята, е 34-годишната му майка Кирстен. "Не знаех дали не е лош сън", разказва той.
Баща му застрелял майка му, преди да обърне оръжието към себе си, оставяйки единственото си дете да открие покъртителната сцена. Тьофтинг грабва кучето и тръгва да бяга към къщата на баба си и дядо си, крещейки и плачейки.
"Да загубиш родителите си на 13 години, това прави нещо с теб", признава той. Животът на Тьофтинг винаги е бил белязан от онази лятна вечер, но той опитва да извлече от трагедията сила за нещо добро. Съдбата обаче му е приготвила още изпитания.
Днес той е близо до 50-ия си рожден ден, вече е дядо, и макар че няма отговорите, които някога е искал да получи, в него не е останал гняв.
"Научих се да живея със спомена за онзи ден. В тази ситуация не можех да направя нищо. Имаше две други възможности - ако бях вкъщи, може би щях да го предотвратя, но може би също щях да загина и нямаше да съм тук сега".
Показателно за характера му е, че той не просто се пуска да играе в онзи финал за Купата с АГФ Орхус. 18 часа след случилото се с родителите му, той печели трофея и става играч на мача, избран лично от селекционера на Дания. "Съотборниците ми не знаеха нищо. Нямах колебания дали да играя, теренът беше най-доброто място за мен", категоричен е Тьофтинг.
"Футболът ме спаси", разкрива още той. "Винаги имах него като пространство, в което нищо не можеше да ме докосне. Ходех при психолог, но независимо от случилото се, когато влизах на терена, бях в собствения си свят. Можех да оставям всички лоши чувства навън."
Полузащитникът успява да направи сериозна футболна кариера, като първо стига до Бундеслигата с екипите на Хамбургер и Дуисбург, после изкарва и период във Висшата лига с Болтън на Сам Алърдайс. За националния тим на Дания записва 41 мача.
В онези години Стиг е безкомпромисен дефанзивен халф, който действа твърдо и понякога откровено грубо, но знае как да вземе страха на противниците и винаги се раздава докрай.
Близо 20 години историята за родителите на Тьофтинг остава тайна, но в навечерието на Мондиал 2002 датско списание го поставя на първата си страница, нарушавайки неписания кодекс сред онези, знаещи за ужаса. Веднага след появата на материала, редакторът на списанието е уволнен.
"Всеки знаеше какво се е случило, но винаги пишеше, че съм загубил родителите си в трагичен инцидент. Съпругата ми и аз бяхме из Япония и Южна Корея, а нашите деца бяха с бабите и дядовците вкъщи. Те бяха на 7, 8 и 10 години - прекалено малки, за да разберат какво се е случило. Трябваше да се обадим, за да не гледат телевизия и да не четат вестници. Нямахме избор, освен да им кажем, когато се прибрахме вкъщи. По някакъв начин обаче бе за добро, че се появи. Винаги ще бъде там, нищо няма да се промени. Живях с това твърде много време", казва искрено Тьофтинг.
Датчанинът изживява друга трагедия, която е още по-съсипваща.
През 2003 г. се ражда четвъртото му дете Йон, но то умира от менингит, когато е едва на три седмици. "Бях съкрушен. Това е най-лошото нещо, което ми се е случвало. Бяхме много тъжни, но не мога да променя случилото се. Имам татуировки на Йон на ръката си, но каквото и да правя, не мога да го върна. В живота трябва да влияеш на това, на което можеш. Отнема твърде много енергия да се тревожиш за нещата, които не можеш да промениш. Трябва да гледаш напред".
Малко след като губи сина си, Стиг Тьофтинг влиза и в затвора, тъй като е признат за виновен за нападение срещу собственик на ресторант.
Инцидентът се случва в една пиянска нощ, когато със съотборниците от датския национален отбор празнуват след Мондиал 2002. "Да, бяхме пияни. Ударих го с глава, защото мислех, че той ще ме удари пръв", разказва футболистът.
"Затворът не може да се сравни със загубата на дете. Предпочитах да изкарам 10 години там, но да не бях губил сина си."
През кариерата си той носи прозвището Косачката, тъй като сякаш покрива всеки периметър трева. И по ирония на съдбата, през 4-месечната присъда работата му в затвора е именно да коси тревата.
"Беше хубаво. Като валеше нямаше как да работя, затова тренирах и ходех да бягам, а всяка вечер играехме футбол. Беше си като тренировъчен лагер!"
Времето в затвора слага край на неговия период в Болтън, а после той изкарва кратък футболен престой в Китай и се връща в Дания за последните години от кариерата си.
В родината Стиг се замесва в нови неприятности и първо удря човек след скандал на пътя, а после е уволнен от клуба си заради кавга със съотборник по време на коледното парти на отбора.
През 2007-а играчът приключва с футбола и се впуска в света на бокса в двубои със знаменитости. Впоследствие става телевизионен анализатор в Дания.
Днес Стиг Тьофтинг продължава да има татуировка на гърдите с надпис "Без съжаления".
"Всичко, което преживях, ме направи човека, който съм", обобщава Тьофтинг. "Ако вършиш глупости, изтърпяваш си наказанието и продължаваш напред. Просто живееш живота си по най-добрия възможен за теб начин".
