Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Не мога да проумея, че някой друг трябваше да умре, за да живея аз": Талантът, който получи втори шанс

Преди 11 седмици Киърън Дайър умираше и шансовете му бяха нищожни. Но бившият английски национал дочака чудото Снимка: Getty Images
Преди 11 седмици Киърън Дайър умираше и шансовете му бяха нищожни. Но бившият английски национал дочака чудото

За Коледа може все още да е рано, но един бивш английски национал вече изживя своето коледно чудо.

Само преди 11 седмици Киърън Дайър умираше в болница в Кеймбридж и шансовете му да се спаси изглеждаха нищожни.

Неговият черен дроб беше разяждан от рядко заболяване - първичен склерозиращ холангит, който прогресивно уврежда жлъчните пътища в черния дроб.

След няколко етапа на фалшиви надежди, времето му започваше да изтича, а хирурзите не успяваха да намерят необходимия донор на орган.

В онзи период 44-годишният Дайър е посетен от свой приятел, който заварва сърцераздирателна гледка. Бившият халф е толкова болен, отслабнал и съсипан, че веднага щом приятелят му се връща в колата си след посещението, избухва в сълзи.

Самият Киърън Дайър признава, че тогава е "жълт като Барт Симпсън", но все пак твърди, че до последно не се е предавал. През трите си месеца в болницата не спира да си повтаря, че чудото е възможно. Знае, че може да разчита на цялата подкрепа на жена си Холи, на техните деца, на майка си и на още няколко приятели.

Но извън най-близките, той не смята, че особено много хора се интересуват дали ще оцелее или не.

Дайър все още разглежда себе си като публичен враг №1, като привилегирован футболист, който е пропилял таланта си и има повече пари, отколкото разум.

Макар че стигна до националния отбор и изкара години във Висшата лига, полузащитникът наистина никога не успя да оправдае реномето си на един от най-обещаващите младоци в английския футбол.

Освен това хората около него го познават като неособено симпатичен човек. В тежкото си детство той е сексуално малтретиран от свой чичо, а травмата остава с него и го превръща в суров и затворен характер, който не проявява доверие и не допуска хората до себе си.

Дайър е строг и към собствените си деца с цел да ги направи силни. Иска да е сигурен, че никога няма да се окажат в неговата ситуация и някой да се възползва от тях. 

И за него обаче идва момент, в който трябва да се уповава на други хора. А един напълно непознат се оказва голямото му спасение.

На 18 септември най-после е открит съвместим донор и е взет черният му дроб. Нечий син, баща, съпруг, приятел е загинал, но благодарение на това Киърън Дайър получава шанса си за втори живот.

Операцията отнема девет часа и когато се събужда от нея, Киърън изпитва такава болка, че моли докторите просто да го уморят.

Още на следващия ден обаче вече може да сяда в леглото, а след три седмици състоянието му толкова се е подобрило, че го пускат да се прибере вкъщи.

Сега вече дори гласът му звучи различно - говори някак по-леко и оптимистично.

"Все още не мога да проумея, че някой друг е трябвало да умре, за да мога аз да живея", признава той, докато вече спокойно седи на дивана си и се радва на двете си кучета, обикалящи около него.

"Сигурно 99% от човечеството получава само един шанс за живот, а аз получих два".

"Но причината да получа два шанса е, че някой друг е умрял. И още не мога да възприема отговорността да оправдая това, което ми е дадено от този човек."

"Има дни, в които просто плача. Щастлив съм, не съм тъжен, но просто е толкова поразяваща мисълта, че някой друг е трябвало да умре. Хората вече ми казват, че виждат промяна в моето настроение и в маниерите ми. Щом ми е даден втори шанс, трябва да го грабна и да направя така, че всеки ден да е ценен".

"Как се отплащаш за такова нещо? На първо място, ще се се погрижа никога да не застрашавам черния си дроб. Никога не съм взимал наркотици и така ще си остане. Ще изживявам всеки един ден пълноценно, без да го пропилявам. Вече гледам по-позитивно на живота, жалко е, че беше необходима нечия чужда трагедия, за да мога аз да прогледна", казва още Дайър.

Неговото възстановяване дотук протича много добре. Редовните кръвни тестове дават обнадеждаващи резултати и няма признаци, че тялото му не приема новия черен дроб.

Работата му първо като футболист, а после като треньор, е означавала, че пропуска повечето рождени дни и важни моменти от живота на децата си.

Сега е започнал да ходи да гледа мачовете на малкия си син, 12-годишния Коди, а жестът означава много и за двамата.

"Ще отделям много повече време на семейството. Когато получиш втори шанс, осъзнаваш, че семейството и приятелите са по-важни от всичко друго", категоричен е Дайър.

"Като бях в болницата се уверих, че има хора, които ги е грижа за мен. Докато чаках трансплантацията бях в най-ниската си точка. Беше кошмарно човек да общува с мен. Умирах, така че можете да си представите колко раздразнителен и зъл бях, но нито веднъж семейството ми не го прие лично".

"Те ме обливаха единствено с любов, но как изобщо успяваха да ме изтърпят?"

"Всеки ден пътуваха по три часа, за да ме виждат. Това е безусловна любов".

От футболните среди Киърън Дайър също получава купища подкрепа, хубави пожелания и призиви за кураж и сила.

Той е момче от Ипсуич, но големият враг Норич също не пропуска да му пожелае бързо възстановяване. След трансплантацията посещава мач на любимия Ипсуич и феновете на стадиона се надпреварват да му кажат по някоя добра дума и да го уверят, че се гордеят с него.

Сега Киърън е треньор в Честърфийлд и от тамошните фенове получава същата подкрепа.

Сред всичко, което иска да стори и преживее сега, един приоритет се отличава над останалите.

Дайър не е задължен да пише на семейството, което е дарило черния дроб, но е абсолютно убеден, че иска да го направи. Всъщност постоянно мисли за това, но засега не намира думите, с които да изрази всичко нужно.

"В болницата не ти казват много за своя донор. Знам само, че сме на сходна възраст и че новият ми орган е като "Ролс-Ройс", без мазнини в него. Но какво да кажа на семейството? Искам толкова много да им благодаря. Майка ми и жена ми също искат да им пратят писма".

"Чувал съм за предавания, в които претърпелият трансплантация се среща със семейството на донора. Аз не знам какво бих казал, ако ги срещна. Сигурно просто ще рухна, ще ги прегръщам и няма да искам да ги пусна", признава още Дайър.

"Бях помъдрял и бях станал по-зрял с възрастта, но това е нещо друго. Преди всичко това да ми се случи, не виждах толкова ясно, колкото трябваше".

"Все още таях злоба към някои хора. Но вече не - просто животът е твърде кратък", завършва бившият футболист.

 

Най-четените