Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

През този свят само преминаваме. Когато стигна до свещеното място, първо ще искам да видя Астори

Аз съм вярващ. Винаги съм бил. Едно от нещата, в които вярвам, е, че всички ние просто преминаваме през този живот, за да стигнем до нещо по-велико. Наистина го вярвам. Там някъде съществува по-добър свят, по-свещен свят, за който сме орисани. Когато и да стигна дотам, първият човек, за когото ще помоля да видя, е Давиде. Снимка: Getty Images
Аз съм вярващ. Винаги съм бил. Едно от нещата, в които вярвам, е, че всички ние просто преминаваме през този живот, за да стигнем до нещо по-велико. Наистина го вярвам. Там някъде съществува по-добър свят, по-свещен свят, за който сме орисани. Когато и да стигна дотам, първият човек, за когото ще помоля да видя, е Давиде.

Бялото изглежда малко по-различно в Карара, Италия. Това е градът на мрамора.

Така го виждат всички. Аз съм оттам. Областта е известна заради огромните залежи на красив, бял карарски мрамор. Бялото по хълмовете, което сме свикнали да гледаме, е издялкано от мъжете от града ни. Както много други, баща ми също работеше в кариерата. По цял ден. Ставаше в пет сутринта и се прибираше в шест вечерта. Не познаваше друга работа.

Имаше толкова много мрамор около нас, беше толкова бяло, че влизаше в сънищата ми. В главата ми се е запаметило един странен спомен от времето, в което бях на шест. Затварях очи и го виждах. Понякога и го сънувах.

Виждах един дълъг, тъмен тунел. В края му нямаше светлина. Просто знаех, че се намирам в тунел. Тогава виждах една бяла линия. Може и да беше от мрамор, може и да не беше, но това няма значение. Важното беше, че благодарение на нея, можех да изляза от тунела. Тя можеше да ме заведе, където поисках.

Като малък, не разбирах смисъла на този сън -нямаше смисъл за мен. Тогава нямах желание да ходя никъде.

Обичах живота си. Както и семейството си. Обичах и футбола. Това бяха важните неща за мен от тригодишна възраст, когато баща ми ме заведе в един огромен магазин за играчки в мола. Отне ми само две крачки, за да видя топката, да я взема и да го помоля да си ходим. Той искаше да разгледам и другите играчки, но аз бях сигурен в избора си.

И точно защото бях сигурен, нямаше да позволя на нищо да застане на пътя ми. Такъв характер съм. Или е по-добре да кажа, че нашият характер е такъв. Хората от Карара сме такива - твърди като мрамор, само питайте Джиджи Буфон. Мрамор!

Такова беше и семейството ми. Майка ми работеше като сестра в болница в близост до дома ни. Беше силна, но любяща жена. Беше строга и сериозна сестра, но вкъщи беше просто милата мама. Имаше баланс между нея и баща ми. Той винаги ме караше да се трудя повече, натискаше ме да бъда по-добър. Понякога това ти идва в повече, когато си дете - все едно ти се кара. Но щом пораснах, започнах да осъзнавам какво точно иска от мен и че вярва в мен. Той вече знаеше, че детето, което отказваше да си играе с други играчки, освен с футболната топка, притежаваше талант.

И аз наистина бях добър. Но градът ми беше малък и нямаше кой знае какви отбори. Затова семейният съвет взе решение - още на осем щях да играя футбол в Понзано - един от младежките отбори в Емполи, на около стотина километра от нашия град. Майка ми ме взимаше всеки ден от училище в 15:15, 45 минути преди учебният ден официално да приключи. В колата ядях притоплена паста от пластмасови кутии. Беше страшно вкусно. Тогава потегляхме на юг със сивия ни Опел Вектра. След около 40 минути стигахме до Пиза, след което се отправяхме към Емполи. Минаваше още половин час, докато най-накрая стигахме. Винаги леко закъснявах, затова се обувах в колата. Майка ми още не беше спряла колата, аз слизах в движение и спринтирах към тренировката. Два часа по-късно се отправяхме обратно. Лягах си чак към 22:30 или 23 ч. В осем сутринта ставах и всичко започваше от начало.

Правехме го по четири дни в седмицата в продължение на няколко години.

Беше тежко. Но си заслужаваше. Защото, след като напуснах Емполи, подписах с Фиорентина - отбор във Флоренция, малко по на изток от Емполи, по същата магистрала, по която карахме с майка ми. През цялото време тя беше до мен.

Особено в най-тежките моменти.

Когато бях на 16, наближаваше времето, в което да заиграя за мъжкия отбор на Фиорентина. Играех страхотно. Но по време на един рутинен преглед лекарите откриха нещо нередно. Няколко дни по-късно отидохме в болницата с майка ми. Направиха ми още тестове. Няколко рентгена. След няколко минути се появи лекарят, който трябваше да ни съобщи резултатите.

"Федерико, изглежда, че сме открили проблем."

Помислих си: "Аз съм на 16. Никога не съм бил в по-добра форма. Нямам никакви проблеми."

"Сърцето ти е уголемено. Не сме сигурни колко е сериозно. Възможно е да не можеш да продължиш с футбола."

"Възможно? Не... това е невъзможно!", помислих си аз.

Не можех да повярвам. Отказвах да повярвам. Но майка ми успя да ме успокои.

"Ще трябва да те наблюдаваме изкъсо в следващите няколко седмици - каза още докторът. - А, междувременно, няма да можеш да играеш футбол в следващите шест месеца."

Знаех, че се намирам в изключително важен момент от развитието ми като футболист. Не можех да си позволя да загубя това време. Майка ми също го знаеше. Беше наистина ужасен ден.

Живеех сам във Флоренция, бях на 16 години и нямаше какво да правя. Родителите ми трябваше да работят в Карара и идваха да ме видят, когато можеха. Опитвах се да си намирам занимания, но това бяха най-тежките шест месеца в живота ми.

Времето минаваше. Преминах през безброй прегледи, ходения при специалисти, промяна на диетата и лекарствата. Но успях да се преборя с "проблема".

Незнайно защо, когато ми казаха, че вече всичко е наред, си спомних онзи кадър, който виждах като малък. Онзи с тунела. Осъзнах, че светлината - бялата линия, мраморът или каквото беше това, бях самият аз, който вървя по пътя си. Тунелът беше непознатото - трудностите, които трябваше да преодоля, битките, които трябваше да спечеля. Толкова често го виждах, а ми отне толкова дълго, за да разбера какво всъщност означаваше и защо го сънувах непрестанно.

Невъзможно е нещо подобно да не те промени. Осъзнах колко несигурно е всичко. Какъв късметлия съм аз да бъда в позицията, в която съм.

И когато постигах мечтите си - като дебюта ми в Серия "А" през 2014-а или получаването на повиквателната за националния отбор през 2016-а, ги оценявах много повече, отколкото като по-малък. Но всичко това се случи, благодарение на семейството ми и на всичко, които бяха до мен и ми помагаха.

Има няколко неща, заради които никога няма да забравя времето си във Фиорентина. Първото е Пауло Соуса - нашият треньор, който ми даде изключително ценен съвет. Каза ми, че притежавам невероятен талант, но че имам още по-силен характер. Каза ми още, че ако искам да бъда шампион, трябва да се държа и да се трудя като такъв. Всичко, което правиш на или извън терена, трябва да бъде насочено към победата. Именно така добрите футболисти стават наистина велики.

Никога няма да го забравя.

Второто, което винаги ще остане в съзнанието ми, е капитанът ни Давиде Астори.

Снимка: Getty Images

Той беше един от тези хора, които бяха родени да бъдат лидери, разбирате ли? Показваше го всеки ден на тренировките. Когато станах малко по-голям, започна да ме дърпа настрани да загряваме заедно и да ми дава съвети. По време на пътувания за гостувания прекарвахме времето си заедно и гледахме футбол или стари филми. Той притежаваше невероятен дух, беше любящ и мил. Когато станах постоянен титуляр, се обръщах към него за съвет, когато имах проблеми с формата си.

Спомням си, че когато вкарвах голове, клубния фотограф ми изпращаше снимки по мейла, които да ползвам за социалните мрежи. На всяка се виждаше, че първият човек, който идва да ме поздрави, е Давиде.

Моят приятел, нашият капитан.

Както много от вас може би знаят, той почина в съня си през март 2018-а.

Беше само на 30 години. На 30!

Вече беше мъж, но си оставаше нечие момче.

Давиде почина от сърдечен удар. И колкото и да се опитвам да не мисля за моя сърдечен проблем, смъртта на Давиде не спира да ми го напомня: Времето е кратко и ние трябва да се радваме, че все още сме между живите.

Мислех много за Давиде по време на трансфера си в Ювентус през лятото на 2017 г. Гледах стари видеа от мои голове и виждах как Давиде се затичва от центъра към мен с вдигнати ръце. Говорих с него, преди да си тръгна. Той ме разбра. Но не беше леко.

Няколко седмици след като почина, си татуирах неговия номер до молитвата "Аве Мария", която имам изписана на дясната си ръка.

Сега, където и да отида, той е винаги с мен.

Аз съм вярващ. Винаги съм бил. Едно от нещата, в които вярвам, е, че всички ние просто преминаваме през този живот, за да стигнем до нещо по-велико. Наистина го вярвам. Там някъде съществува по-добър свят, по-свещен свят, за който сме орисани. Когато и да стигна дотам, първият човек, за когото ще помоля да видя, е Давиде.

Моят приятел, нашият капитан.

Всичко това, което ви разказах, е част от този, който съм, и от този, който искам да бъда.

Невероятно горд съм да бъда в Ювентус сега. Клубът и градът са напълно различни от където и да съм бил преди. Всяко клише, което всеки нов играч на Юве казва за шампионския манталитет - всичко е напълно вярно! От треньора до физиотерапевта, чак до хората в кухнята - всички те искат да печелят. Това е мания. А сега и аз се чувствам по същия начин.

Когато видя екипа на "бяло-черните" сега, винаги се сещам за тунела. Сещам се за мрамора. За черното, за бялото - всичко отново заедно. Отне ми доста време да го осъзная.

А каквото и да следва занапред, аз съм подготвен.

Най-четените