Тази ярост, тази неутолима, брилянтна, величествена ярост, най-сетне е укротена. Диего Марадона почина.
Девет линейки, повикани в дома му в Сан Андрес, северно от Буенос Айрес, не успяха да го спасят - и незабавно в Аржентина бяха обявени три дни на траур.
"Той ни напуска, но не си отива от нас, защото Диего е вечен", написа Лионел Меси.
И разбира се, това е самата истина. Няма как да престанат споровете за точното му място във футболния пантеон, къде стои в сравнение с Пеле или с модерните величия като Меси и Кристиано Роналдо.
Но когато вчера се разпространи новината за смъртта му, беше очевидно, че за цяло поколение футболисти Марадона стои над всички останали.
Играчите пускаха своите снимки с него в социалните мрежи като сляпо предани фенове и споделяха спомените си за всички дни, в които са опитвали (без успех) да достигнат неговия талант. Малко от тях споменаваха прочутата "Божия ръка", най-скандално известния му гол, никой не се спираше на мрачните черти от характера му, тласнали го към бездната още преди няколко десетилетия.
Не, футболистите се интересуваха от играча Марадона, гения на техния спорт.
Човекът, който с уменията си произвеждаше невероятни мигове и неправдоподобни триумфи. Човекът, който издигна страната си на два пъти до световна доминация, който издърпа Наполи по-нагоре, отколкото този отбор е бил някога преди или след ерата "Марадона".
Никога няма да има друг като Дон Диего, защото той игра във време, когато защитниците можеха да отмъщават най-брутално на талантливите съперници, и въпреки това беше над всички.
За да печели битките със защитниците, Марадона разчиташе на своята собствена свирепа мотивация. Наричаше я "бронка" - дума, взета от лунфардо, жаргона на най-бедняшките аржентински квартали.
Диего израства във Вия Фиорито, изпълнен с насилие квартал на 40 км от Буенос Айрес, в къща, построена от баща му с малко метални части и хлабави, нестабилни тухли. Само си представете, 10-членно семейство в три стаи, без електричество, без течаща вода. И заобиколени от огромна престъпност.
Голяма част от лунфардо жаргона е изобретение на затворници, които целят да разговарят свободно в присъствието на пазачите, затова и сричките на думите често са закодирано обърнати. "Бронка" идва от испанската дума за "негодник" (cabron) и е преведена от Марсела Мора И Араухо, преводачката на автобиографията на звездата "Ел Диего", като "гняв, ярост, омраза, ненавист и горчиво недоволство".
"За Марадона това е най-познатата емоция", обяснява преводачката, "и той постоянно я посочва като негова мотивация, гориво, негова движеща сила".
"Ел Диего" си остава пленително четиво, не само защото показва гения без никакъв филтър, но и защото честно разкрива какво го движи. Гняв. Гняв като играч, като треньор, като човек. Гняв, но също и вдъхновение.
Малко личности в световната история са превръщали гнева в гениалност толкова успешно, колкото Марадона. Той не говори за вкарване на голове на противниците, той говори за "ваксиниране" на противниковите отбори, с целия психо-сексуален гняв, който се съдържа в този израз.
При него винаги има елемент на жестокост, дори в триумфа. Като играч искаше да повали опонентите с таланта си, като треньор беше мотивиран от мисълта да отмъсти на съмняващите се в него и отбора му.
През 2009-а в Монтевидео водената от Диего Аржентина се класира за Мондиал 2010. Случи се доста трудно и измъчено. Селекционерът беше повикал цели 78 различни играчи в квалификациите, а в зависимост от резултата в последния мач срещу Уругвай, "гаучосите" можеха да останат едва шести и да отпаднат от сметките за Световното първенство.
Когато Аржентина победи, Марадона прикани критиците си... да му го лапат. Точно така, каза го на живо по националната телевизия, после и на пресконференцията повече от веднъж. Прекъсна репортера, за да го повтори още по-силно. Беше бесен и крещящ.
Обясни, че има списък с всички, които са го критикували и че ще трябва да го теглят за обиците, ако искат да го свалят от селекционерския пост. После обяви, че само четирима от играчите със сигурност ще вземе на Световното първенство - и Меси даже не беше сред тях. "Аржентина", каза Марадона, "е Хавиер Масчерано и 10 други".
Разбрахте ли сега какво е "бронка"? Марадона беше страстен и странен лунатик, на моменти абсолютно нетърпим. И гневен, разбира се, винаги гневен.
Също и малко тъжен. Защото при него остана впечатлението, че футболът го е предал.
Не забравяйте в какво време играеше Марадона. Време, когато култовият италиански бранител Клаудио Джентиле можеше да го фаулира 23 пъти в един мач на Мондиал 1982 и да получи само един жълт картон - същото наказание, което беше получил самият Марадона заради оплакванията си от постоянните ритници.
Само че аржентинецът даже беше получил официалното предупреждение първи.
Затова, когато по-късно той се провали на теста за наркотици на САЩ '94 и когато се пристрасти към стимуланти, футболът носеше известна вина за това. Поне част от веществата, които Диего поемаше, бяха за притъпяване на болката, помагаха му да се изправя от леглото. А болката се натрупваше от всички ритници в годините на твърде меки наказания за защитниците.
В тези безмилостни за всеки техничен играч години, Марадона демонстрира от най-ранна възраст, че е докоснат от висша сила. На 8 той отива на проби в Архентинос Хуниорс и клубът решава, че всъщност е доста по-голям, но просто е джудже и страда от недохранване. После момчето получава хапчета и инжекции за изграждане на физиката, а на 11 е в юношеския отбор на клуба, който прави серия от 136 мача без загуба.
Едва 16-годишен Марадона дебютира за аржентинския национален отбор, разменя фланелката си с Франц Бекенбауер на 18, вкарва стотния си гол на 19. Когато се мести в Бока Хуниорс, финансите на целия клуб зависят от това Диего да изиграе абсурден брой приятелски мачове. Още хапчета, още инжекции, още болка.
Следващата му дестинация е Барселона, където е изваден за 4 месеца от Андони Гойкоечея - Касапина от Билбао.
По времето, когато отива в Наполи, Марадона вече носи две двойки шини, за да пази ахилесовите си сухожилия.
Въпреки това, в голяма част от кариерата си той успяваше да превъзмогва всичко.
На Мондиал 1986 Англия имаше нещастието да попадне на футболист, доминиращ в целия турнир подобно на Пеле през 1970-а. Вторият му гол, след този с ръката, е може би най-великото индивидуално изпълнение на световни първенства и отговаря завинаги на въпроса защо геният му ще бъде запомнен повече от скандалните му прояви.
Диего Марадона ще бъде запомнен и като футболист на народа. Все за такива отбори играеше, Бока, Барса, Наполи - народни отбори, горещи и емоционални, сякаш идеални за подхода и отношението му към футбола.
"Дори сега като претърпя загуба я чувствам като първата загуба, която ми се е случвала като играч", признава веднъж Марадона, когато вече е треньор. "А като побеждавам, все едно е първата ми победа. Това съм аз и такъв ще бъда винаги. Казвам на жена си "Знаеш ли, понякога просто не успявам да се успокоя". Гневът остава, той е дълбоко в мен".
"Страстта си ще я имам до последния си дъх. Затова няма значение дали 100 000 ме гледат на "Сан Паоло" в Неапол или 2000 някъде другаде".
Кой знае къде е той сега и пред колко души се изявява - но където и да е, със сигурност футболът там е прекрасен. И някой е изключително, неудържимо вбесен.
