От „златната Мерилин" до доматената супа „Кемпбъл", картините на Анди Уорхол са навсякъде - това е съвсем резонно за титлата „баща на поп арта", но скоро на бял свят ще се появи и другата голяма, но забулена част от неговото творчество - киното.
Депресивният творец има около 500 неизлъчени филма, заснети между 1963 г. и 1972 г., които ще бъдат дигитализирани и показани пред публика от Музея на модерното изкуство в Ню Йорк (МоМА), един от най-влиятелните в света. Кураторите се надяват да покажат наследството на Уорхол в различна от изобразителното изкуство и скулптурата светлина.
Дори изкуствоведите, които изучават творчеството на американеца, не са запознати с повечето от неговите филми. „Те са също толкова значителни и революционни, колкото и картините на Уорхол", твърди Матрин Мур, заместник-директор на музея на твореца в Питсбърг и ръководител на проекта в партньорство с МоМA.
Задачата не е никак лесна и ще отнеме няколко години, тъй като филмовите ленти (приблизително 1000 ролки) ще се сканират кадър по кадър, а след това ще бъдат трансформирани в HD 2K формат (два пъти по-качествен от стандартния HD телевизионен формат) с помощта на отличеното с „Оскар" студио MPC, работило по филми като „Животът на Пи" и „Прометей".
Повечето от лентите на Уорхол са много фини, което изисква особено внимание. Освен това, той използва техника за прожекция на по-малко кадри в секунда, отколкото са заснети - лентата е заснета на 24 кадъра в секунда, а се излъчва на 16. Любимият му похват е да позиционира камерата върху един обект и да я остави да работи с часове - като във филма "Sleep" ("Сън"), където се вижда само главата на артиста и поет Джон Джорно.
Уорхол заснема хиляди кратки видеопортрети на неговите музи, неми екранни тестове, включително 8-часов запис на Емпайър Стейт Билдинг със забавен каданс, пълнометражни филми от различни жанрове - от авангардния минимализъм до комерсиалната „сексплоатация".
Художникът отказва да показва и разпространява повечето от своите филми през 1970 г. и едва след смъртта му през 1987 г. специалистите по история на изкуството започват да оценяват наново работата му с камерата. Особено впечатление прави например Blow Job („Свирка"), където камерата е съсредоточена на лицето на мъж, на когото в момента се прави фелацио.
