Ще спестя дългата увертюра, ясно е като бял ден за кой спектакъл сме се наредили всички през май. Цъфнали кестени, бални рокли, матури, учителки любими, последното броене и „12-11-10-9" с 500 лайка отдолу и зейналата тръба на живота, чакаща те зад ъгъла да те преведе през знайни и незнайни тунели, та чак докато те изплюе един ден - аварийно или пък просто като отпадък.
3 невероятни за ушите и очите случая ме подгряха по темата.
В първия случай, родители си мислят, че детето им има ядове в софийска ясла и затова у дома се напишква , дърпа се и т.н.. Взели мерки хората - сложили микрофон в плюшената играчка и пуснали детето пак в яслата. Микрофонът свършил безпристрастна и професионална работа - записал как децата реват, едно през друго, а лелка повтаря като развален грамофон: „Млъкни! Млъкни, чуваш ли?". Учителката пък заплашва: „Ако си нацапате лигавниците - няма да получите второ". Хванали се за главата двамата родители и право в телевизиите - раздухването на случая единствено гарантира да се преустановят тия порочни практики, според тях.
Вторият случай е от провинцията - Ямбол. От там е и видеото, в което в класната стая 2-3 хлапета в черни маски на гангстери удрят по главата момиче, което стоически търпи и не помръдва. Организирали се майките и бам ! - клипът литва по телевизиите. Следва патардия, журналисти нахълтват, търсят истината - по коридорите, в двора, в ляво, в дясно, но накрая хващат директора, който с 3 опрени в гръкляна камери и пред строгия поглед на местния бияч на мигранти, се заклева тържествено да си подаде оставката. Възмездие - тук и сега.
И третият случай - нощни охранителни камери заснемат как (предполага се) пенсионираната директорка на бургаската вечерна гимназия пази гърбовете на младежи, докато те извайват със спрей и шаблон лицето на този, чиято мумия бая дълго време пазихме като очите си в столицата, върху ... къде?...новоиздигнатия паметник на жертвите на комунизма. Пълно куку, и тя, и младежите, ама камерите са си камери - черно на бяло, всичко се вижда.
С тези 3 случая тържествено пристигна месец Май. Майките с бебета веднага подхванаха да правят петиция - изисква се, със строгостта на най-голямото искане на света, във всички зали на яслите и градините, моментално да се наслагат камери. И ако може - от личния си компютър у дома майките да следят какво точно правят децата им (или какво им правят на децата).
При тези строги изисквания, започвам да си представям картината - всяка зала на яслата - с камери. Но лошо отношение към децата може да бъде изразено и в коридора, съблекалнята, двора, стълбите, а най-страшното е - в тоалетните. Значи, слагаме по една камера във всеки ъгъл. После взимаме едни пари от Европа и с тях изграждаме тайна стая, в която на монитори като в телевизионните студиа, се излъчва картината от тия камери.
Там слагаме и човек да следи. Той не може да отиде до тоалетната, нито пък да излезе в почивка за обед, защото през това време може да се случи инцидент с децата. Значи, назначаваме и втори човек. Да седят, гледат, записват и после - черно на бяло! Понеже на някакви си двама пред мониторите не можем да им вярваме, значи трябва да следим и самите тях какви ги вършат докато са вътре, в тайната стая с камерите.
Ако сме източили европейските пари за строежа на първата тайна стая с камери и не е останало нищо за втора стая с камери, която да следи първата стая с камери - примерно директорката да гледа екрана, за да пази децата от изтичане на техните записи (тя нали никога с нищо друго не се занимава, та е възможно да е контролата в случая), тогава можем да опростим модела - връзваме към домашния компютър картината от тайната стая с камерите и всяка баба у дома, чието внуче е в тази ясла, започва да дава дежурство - да следи за безопасността на детето.
Найс, а?
Опазено от яслата и градината по този начин, пращаме го в училище. Там - по същия модел - камери в стаи, коридори, двор, съблекални, столова, спортен салон. Персонал, който да подържа камерите, персонал, който да гледа екраните, плюс директор, който следи персонала, който следи за инциденти в класната стая и накрая - картината от всички директорски кабинети отива право в МИНИСТЕРСТВОТО, където специален отдел „ БОНД - българско образование на десктоп" следи дали директорите следят персонала, който следи за инциденти с децата, докато са в училище.
Министърът получава статистика на 6 часа и разполага с паник бутон под бюрото, ако само някой посмее да не следи правилно всичко по веригата. Вечерта, в късната емисия новини се излъчва репортаж, в който съобщават „Днес безопасността на децата беше стабилна, с леки гърмежи в Радомир, които обаче бързо се разсеяха, и няма да има условия за такива в следващите 5 дни".
Всъщност, това не е проблем само у нас. Наскоро се зачетох в статия в безплатното списание в помощ на английския родител, което се праща на всяко семейство, чието дете ходи на училище - експерти алармират, че ни чака много мрачна прогноза, ако се подхлъзнем по традиционно сложната линия на шпионажа, тайната информация и отмъщението и я въведем като начин на живот изобщо.
Камери за следене можем да наслагаме навсякъде - в хола си, в банята, в детската, в хладилника, в колата.
Ако оставим шегата на страна - чакат ни страшни дни, в случай, че решим да научим истината за себе си чрез следене и микрофони. Шпионството ще оголи до кокал същността ни, ще ни разкрие неподозираните от нас наши собствени отражения в очите на любимите ни хора, ще ни прекърши като човешки същества изобщо с голата истина, че колегите ни не могат да ни понасят, приятелите ни ни използват, съседът ни завижда, а децата ни ни мразят, учителките са гадни, сервитьорката не си мие ръцете.
Там където отпадат ограниченията на добрия тон, времето за размисъл, прочитането на езика на тялото, уважението, търпението и въздържаността, възпитанието, пълноценното общуване, прогреса, знанието и културата - там ще се е настанила безмилостната картина на камерата и кънтящите в ушите ни думи, записани на микрофон. За всички ни ще последват депресии, маниакални състояния, разбити връзки между деца и родител, разбити кариери, бизнес, семейства, престъпления.
Лесно е човек да се подхлъзне - телевизионни риалити формати показват как става на живо - влизаш с някаква идея за себе си, а излизаш оплют и омазан в собствения си физиологичен сос. Журналистите, въоръжение с микрофони и скрити камери тръгват да работят професията си. Граждани вадят смартфони и снимат каквото е нужно и каквото не е.
Сега кажете - при това по размер и честота производство и потребление на шпионски клипове и записи, подобряваме ли с нещо положението си?
Според мен - не. Нито записът на убиецът от парка помогна той да бъде хванат бързо. Близките му го бяха разпознали, но не и предали.
Нито изловената акушерка да бие бебе помогна да спре насилието над деца.
Детето с плюшената играчка от яслата вероятно ще търси нова ясла, а ако славата на родителите, че записват учителките пристигне първа до вратата на новата директорка, не съм сигурна, че са им гарантирани щастливите часове на детето им в заведението.
Това е някакъв ад! Някакъв филм на ужасите, но всички ние НАСТОЯВАМЕ за втора серия на този трилър?
Ами ако учителката сложи по един микрофон на децата и ги прати да си отиват... Представяте ли си какви записи ще излязат от там?
„Ай, ставай бе, лигльо, ще закъснееш за училище" - милите думи, с които събуждаме децата си. „Вчера съм ти дала 5 лева, днес за какво пак искаш?" - отегчението, с което се отърваваме от децата си. „Значи, аз учителите ги мразя, в червата ги мразя, тегли й една майна на тая" - възпитание в зачитане на авторитети. „За какво мрънкаш пак?" - следва звучен шамар. „Слушай, момченце, ти още колко ще ме разиграваш? Лягай да спиш, стана 11 часа!" - мили думи за лека нощ.
Ще се види яденето пред телевизора, безразличния поглед на посрещащия те от училище, голите стени на жилището, на които няма нито една полица с книги. Ще се види културата ти на комуникация - кой какво ти показва в социалните мрежи - литературни теми за матурите, голи тела, мускули, икони за късмет, форуми за майки с въпроси за индрише.
Ще се види как никой не те гледа, защото всеки е забил поглед в телефона и скролва, скролва живота си...
Никой на никого не разчита за създаването на някакви правила, които да се спазват. Простички, леснички правила: да не се взимат двойни смени, когато работиш с деца. Да се улеснява връзката „учител-дете" от родителя, като се създават условия за доверие, позитивност и професионализъм. Да не се пращат децата в училище с маски на бандити, с оръжия, с пари, със злато, часовници -
Клип по телевизиите е нещо. Но по-голямо нещо е реакция на пресичане на агресията от първия път - дете, което е спокойното да разкаже какво му се е случило, Има начини, има примери. Общество - което да се ангажира с подрастващите си млади хора.
Биячите на хора да не бъдат следвани в социални мрежи, а разсипани от критика. Личното пространство на учителя да е опазено - за да се опази и възможността той да обучава качествено децата. Да не се нахлува, гони по коридорите, натискат врати, а да има начин - работещ и ясен на всички, по който да се отговаря на медиен интерес и обществени въпроси.
Алтернативата на тия прости правила е страшна. Тя е - пълно недоверие, изолация, озверяване, подвеждане, манипулиране, липса на желание и сили, мнителност, параноя, истерия, прекъсната комуникация, престъпления, съдилища и пълен колапс...
Колапс на култура, образование, ценности, морал, етика, правила и норми на поведение...
Колапс на детския свят изобщо.
Децата ще ни поздравяват с „Честит 24-ти спай!" - ей това е алтернативата, и ще развяват като знаменца скрийншотове на учителки по гащи, които една по една ще напуснат, а нови няма да дойдат. И тогава децата ще седят в пълна безопасност у дома. В собствената си тайна стая с камери.
