На снимачната площадка той е симпатичен и очарователен принц. Далеч от камерите - нека просто кажем, че има нужда от много лично пространство. Той мрази да бъде знаменитост и недолюбва актьорската си професия. Сред приятелите на бившата му приятелка Елизабет Хърли е бил познат с прякора "Гръмпелщилтсхен".
Хю Грант може и да е известен с променливия си характер и с това, че да се работи с него е проблемно. Но дали именно избухливостта му не е тайната на неговия успех?
Натискът да бъдем позитивни никога не е бил по-силен.
Попкултурата трескаво ни тласка към щастие, продавайки милиардни копия на книги, а мултинационалната индустрия за самопомощ толерира публикуването на вдъхновяващи цитати навсякъде в интернет.
Вече можете да си наемете експерт по щастие, да преминете тренинг по "себепознание" или да търсите вътрешно удовлетворение чрез някое мобилно приложение.
Американската армия в момента обучава войниците си - над 1 млн. души - на позитивна психология, а в британските училища се преподава дисциплината "оптимизъм".
Междувременно "индексът на щастие" е станал показател на национално благосъстояние, конкуриращ по значимост БВП.
Реалността е, че обмислянето на най-лошите варианти има някои очевидни предимства.
Мърморковците вероятно са по-добри при преговори, по-проницателни мениджъри и при тях има по-малък риск от инфаркт. Циниците могат да очакват по-стабилен брак, по-високи доходи и по-дълъг живот... Независимо че, естествено, в мислите им е точно обратното.
Доброто настроение, от друга страна, върви ръка за ръка със сериозни рискове. То намалява импулсивността, ограничава вниманието към детайлите и прави хората едновременно лековерни и егоистични.
Позитивността също така стимулира препиването, преяждането и опасния секс.
В центъра на всичко е тезата, че емоциите ни са адаптивни: гневът, тъгата и песимизмът не са следствие нито на божествената жестокост, нито на лошия късмет - те са създадени от еволюцията, за да изпълняват полезни функции и да ни помагат да успяваме.
Да вземем гнева. От маниакалното недоволство на Нютон до гневните изблици на Бетховен, който понякога е удрял предметите около себе си - по всичко изглежда, че гениите и визионерите често са с изключително избухлив характер.
Има предостатъчно примери за това в Силициевата долина. Основателят на Amazon Джеф Безос е прочут с гневните си изблици и обиди (от рода на "Съжалявам, пил ли съм хапчетата за тъпота днес?"), но това не му е попречило да изгради компания за 300 млрд долара.
Години наред връзката между избухливостта и успеха остава загадка.
После през 2009-та Матийс Баас от университета в Амстердам решава да я проучи.
Той набира група от студенти-доброволци и се заема да ги ядосва в името на науката. Половината от студентите са приканени да си спомнят нещо, което ги е раздразнило, и да напишат кратко есе за него.
"Това ги прави малко по-гневни, въпреки че не ги докарва до истинска ярост", казва той. У другата половина от групата учените са се опитали да предизвикат чувство на тъга.
После двата екипа са изправени един срещу друг в игра, която подлага на изпитание креативността им.
Те имат 16 минути, за да измислят максимален брой начини да подобрят обучението във факултета по психология. Както и очаквал Баас, гневният екип дава повече идеи - поне в началото. Техният принос също така е по-оригинален, като се забелязва повторение на идеите при по-малко от 1% от участниците в изследването.
Най-важното - гневните доброволци се оказват по-добри при демонстрирането на така нареченото "неструктурирано" мислене. Какво означава това?
Нека приемем, че сте поставени пред предизвикателството да мислите за потенциални варианти на употреба на тухла. Системно мислещите могат да предложат десет различни вида сгради, но е нужен не толкова структуриран подход, за да измислите съвсем нова употреба на тухлата, например превръщането й в оръжие.
По същността си креативността се свежда до това колко лесно мозъкът ви се отклонаява от една насока на мислене към друга.
В ситуация, изискваща "борба или бягство", по-лесно е да осъзнаете как превръщането буквално в "луд гений" би могло да е животоспасяващо.
"Гневът подготвя тялото за мобилизация на ресурсите - той ви казва, че сте в ситуация, която е негативна, и ви дава прилив на енергия, за да излезете от нея", казва Баас.
За да разберем как работи този принцип, първо трябва да обясним какво се случва в мозъка.
Подобно на повечето емоции, гневът се заражда първо в амигдалата - подобна на бадем структура, която отговаря за разпознаването на заплахи. После идва редът на химически сигнали в мозъка, които предизвикат у вас раздразнение. Когато мозъкът е залят от адреналин, той провокира прилив на пламенна, енергична ярост, която трае няколко минути. Дишането и сърдечният ритъм се учестяват, кръвното налягане достига високи нива. Кръвта се влива в крайниците и води до характерното зачервено лице и пулсиращи вени на челото, които са типични за ядосаните хора.
Въпреки че се счита, че еволюционно гневът е възникнал основно за да подготви тялото за физическа агресия, от тази физиологична реакция също така има и други ползи, от рода на засилване на мотивацията и придаване на хората на доза агресивност, за да поемат психични рискове.
Всички тези физиологични промени са изключително полезни - стига да имате шанса да излеете гнева си, като се борите с лъв или крещите по колеги. Да, може и да накарате някои хора да ви мразят, но впоследствие кръвното ви се връща към нормалните нива. Избягването на сърдитостта има по-сериозни последици.
Идеята, че потиснатите емоции са вредни за здравето, датира още от древността.
Гръцкият философ Аристотел създава теорията за катарзиса (да, именно той е измислил съвременното значение на думата). Гледането на трагедии, предполага той, кара зрителите да изпитват гняв, тъга и чувство за вина в контролирана среда. Като изваждат тези чувства на бял свят, те могат да се прочистят от всички тях едновременно.
Неговата философия по-късно е възприета от Зигмунд Фройд, който отстоява катарзисните ползи на кушетката на терапевта.
През 2010-та екип от учени решава да проучи силата на гнева и анкетира група от 644 пациенти със сърдечно-съдови заболявания, за да определят нивата им на агресия, потиснатата агресия и доколко имат склонност да изпитват стрес. След това проследяват групата между 5 и 10 години, за да видят какво се случва впоследствие.
За времето на изследването, 20% имат сърдечен проблем, а 9% са починалите. Първоначално учените смятат, че гневът и потиснатата агресия увеличават вероятността за изживяване на инфаркт. Но скоро осъзнават, че гневът няма ефект, докато потискането му увеличава вероятността за инфаркт почти трикратно.
Не всички ползи са физически: гневът може да ви помогне и в преговори.
Изследванията показват, че израженията които правим, когато сме гневни не са произволни, а конкретно са насочени към увеличаване на физическата ни сила в очите на противника. Ако я демонстрирате по правилния начин, агресията може да ви помогне да отстоявате интересите си и да повишавате статуса си - тя е древен метод за водене на преговори.
Всъщност учените все по-често признават, че избухливостта може да е полезна за широка гама от социални умения - тя подобрява езиковите умения, паметта и ни помага да бъдем по-убедителни.
"Негативните настроения показват, че сме в нова ситуация, свързана с предизвикателства, и изискват по-внимателен, детайлен и предполагащ наблюдаване на средата наоколо стил на мислене", казва Джоузеф Форгас, който изучава от близо четири десетилетия как емоциите влияят на нашето поведение.
В съответствие с това, изследванията също така установяват, че лекото усещане за депресия засилва уменията ни да долавяме социални ориентири. И което е по-интригуващо, насърчава хората да действат по-справедливо към другите, а не обратното.
Сурово, но справедливо поведение
Въпреки че щастието често се приема за изначално позитивна характеристика, емоцията сама по себе си не носи такива ползи.
В едно изследване група доброволци са накарани да се чувстват възмутени, тъжни, гневни, изпълнени със страх, щастливи, изненадани или неутрални и са приканени да играят на "играта на ултиматум".
В играта, първият играч получава известна сума пари и бива запитан как би желал да ги раздели между себе си и друг играч. После вторият играч има избора дали да приеме или не. Ако се съгласи, парите се разделят по начина, по който е предложил първият играч, ако не, нито един от двамата не получава пари.
Играта на ултиматум често се използва като изпитание за усещането ни за справедливост, като показва дали очаквате да получите 50/50 дял или предпочитате всеки да е сам за себе си.
Интересното е, че всички негативни емоции водят до по-голямо отхвърляне от втория играч, което може би показва, че тези чувства засилват усещането ни за справедливост и нуждата всички да бъдат третирани равностойно.
Обръщането на конфигурацията разкрива, че това не е само въпрос на "гроздето е кисело".
"Играта на диктатор" има абсолютно същите правила, но този път вторият играч няма каквото и да е право на глас - просто получава каквото първият играч реши да не задържи.
Оказва се, че по-щастливите участници задържат повече от наградата за себе си, докато тези, които са в тъжно настроение, са доста по-малко егоистични.
"Хората, които се чувстват леко депресирани, обръщат по-голямо внимание на външните социални норми и очаквания, така че действат по по-справедлив и честен начин спрямо другите", казва Форгас.
В някои ситуации щастието носи по-сериозни рискове.
То се свързва с "хормона на прегръдките" - окситоцина, който според няколко изследвания намалява способността ни да идентифицираме опасности. В праисторически времена, щастието е правело нашите предтечи уязвими за хищници. В съвременността то ни пречи да обръщаме внимание на опасности като препиване, преяждане и опасен секс.
"Щастието служи за бърз сигнал, че сме в безопасност и не е нужно да обръщаме особено внимание на околната среда", казва той. Тези, които живеят в трайна щастлива омая, може да пропуснат важни ориентири. Вместо това те може прекалено да разчитат на съществуващи познания - което ги прави склонни към погрешни преценки.
От всички позитивни емоции, оптимизмът за бъдещето има най-ироничен ефект.
Подобно на щастието, позитивните фантазии за бъдещето могат да бъдат дълбоко демотивиращи.
Студентите, които си представят кариерни успехи, в крайна сметка печелят по-малко. Пациентите, които си мечтаят за подобряване на състоянието си, оздравяват по-бавно.
В многобройни изследвания Йотинген е установила, че колкото по-позитивно мислите, толкова по-малко вероятно е мечтите ви да се сбъднат. "Хората казват: "Мечтай за нещо и ще го получиш", но това е проблем", заявява тя.
Оптимистичните мисли може да откажат затлъстелите от планове да отсланат и да накарат пушачите да не се опитват да спират цигарите.
Защитен песимизъм
Нещо, което е особено притеснително: Йотинген вярва, че рисковете може да действат и на ниво общество.
Когато сравнява статии в USA Today с икономическите показатели седмица или месец по-късно, тя установява, че колкото по-оптимистичен е материалът, толкова повече спадат икономическите показатели.
После тя разглежда президентските обръщения при встъпване в длъжност и установява, че по-позитивните речи обикновено предхождат по-ниска заетост и спад на БВП за времето на мандата на съответния президент.
Съчетайте тези притеснителни констатации с "оптимистичното предубеждение" - тенденцията да вярвате, че има по-малък риск да ви се случат лоши неща, отколкото на другите хора - и направо си търсите белята.
Вместо това е по-добре да захвърлите розовите очила и да започнете да приемате света в контекста на полупразната чаша.
"Защитният песимизъм" включва вяра в "Закона на Мърфи" - вселенската неизбежност на това, че каквото може да се обърка, гарантирано ще се обърка. Като очаквате най-лошото, сте подготвени, когато то наистина се случи.
Така че следващия път, когато някой ви каже да "вдигнете глава" - защо не му кажете, че подобрявате усещането си за справедливост, намалявате безработицата и спасявате световната икономика? Ще се смеете последни - дори и да е с уморен от света, циничен кикот.
