Всичко започна това лято. Някак си дотогава не мислех за себе си като за простачка. От време на време съм нетактична, правя гафове, думите ми често излизат от устата, без да съм ги обмислила много заради ускорения ми говорен апарат, но чак простачка?
Е, явно съм - което потвърждават и следните няколко примера:
Созопол, къмпинг "Смокиня". Вървя си аз по плажа с детето, слънцето пече, морето ми се усмихва със синевата си примамливо и не гледам в краката си. Но вървя по пясъка. Големите палатки, които разпъват хората - сещате се, онези с телевизора, хладилника и кристалните чаши - са от лявата ми страна, заградени, оградени, периметърът е ясен.
Минавам на близо три метра от тях, защото съм живяла години на палатка и ми е ясно колко е неприятно да ти нарушават личното пространство. Една от палатките обаче не е оградена, встрани две жени си говорят, на около десет метра пред нея има поставена самотна пластмасова маса.
Минаваме оттам с малкия и една от жените се обръща към мен: "Ей, какви простаци се навъдиха! Минават през хола на хората, без да се извинят!"
В първия момент не разбрах, че говори за мен. Огледах се - няма въженца, перденца, заграждение от никакъв вид, масата е толкова далече, че никой не би я свързал с палатката.
Жената продължи: „Този пясък е мой! Пет хиляди лева на година плащам за него, а тая простачка ще ми минава през дома!" Явно ставаше дума за мен. Разбрах, аз съм простачката, вървяща по пясъка на плажа, държавна собственост, с малкото простаче.
Явно бях влязла в серия, защото на следващия ден дойдоха и ме изгониха от същия пясък с обяснението, че „загрозявам гледката към морето" на хората, платили си шезлонг и чадър - бяхме се паркирали съвсем до водата, дори не бях опънала хавлия, детето си правеше замък, - и може ли „да съм такава простачка да не знам, че не мога да седя там".
Леко се засегнах - не за простачката, а за загрозяването - аз може и да не съм хубавица, но малкият е доста чаровен.
Качвам се в автобус, пак съм с детето и отивам да си купя билет от шофьора. Знам, че трябва да са точно пари. Имам левче - на монети от 50, две по 20 и едно 10. Изчаквам да спре на спирката, поздравявам, подавам - „Едно билетче, ако обичате." Шофьорът на автобуса 4-ка, в който се бях качила, поглежда парите и ми казва: „Аман от простаци, к'ви са тия дребнажи дет си ми ги насъбрала!" Затвори вратите, потегли и колкото и да чаках, демонстративно ми показа, че той билет няма да ми продаде. Разбрах че освен простачка съм и глупачка - явно бяха сменили парите и тия монети вече не бяха пари, а аз бях пропуснала цялата тая важна информация. Простачка с простачка, такава!
Качвам се в такси от бул."Дондуков" сред пороен дъжд, наоколо е пълно с оживени заведения и кафенета. Пътувам за „Младост". По средата на пътя шофьорът се обръща към мен: „Дребни имаш ли? Щото аз немам. Ако и ти немаш, ще те спра на некоя бензиностанция да ходиш да си развалиш. Писнало ми е от простаци, дето немат точно. После ми викат, че съм им искал бакшиш. Носи си точно, да немаш проблеми. Голема простотия е да немаш дребни."
Попитах го колко смята, че ще бъде пътят, за да знам колко точно да имам - не съм касов апарат. Той ми отговори по определен начин, който ми е неудобно да споделя с вас, но заради проливния дъжд гордостта ми се смири и го помолих все пак да ме откара до вкъщи, без да ме оставя на дъжда да търча по бензиностанции.
Имах 20 лева, той имаше 10, спазарихме се. Но в погледа му личеше, когато ми връщаше тия десет лева, че му е мъчно да ги дава на такава простачка като мен, която не знае точно колко й е таксито и не си носи дребни.
И при други случаи разбирам, че съм простачка - на детската площадка, на опашките в магазините, в някои болници направо са ми сложили снимката отпред при охраната и не ме пускат.
Затова, много моля, дайте ми някакви съвети - как да се държа в обществото, какво да правя, защото дете гледам, срам ме е, не искам то да живее с майка простачка. Какво ще прави утре?
