Мразя туристите. Особено американските. И особено в Европа. Може да ги разпознаете от 20 метра, понеже задължително държат паспорта си, пари в кеш и спрей за самоотбрана в шушлякови чантички на кръста (при особено дебелите американки дължината на каишката, опасваща месата им, може да достигне дължина от 140 сантиметра!), говорят високо на провинциалния си южняшки диалект и изпадат в паника всеки път, когато огладнеят, а наблизо не се намира McDonald's.
И за да не заклеймявам единствено американците като най-лошите, трябва да кажа, че по принцип се потрисам от всички онези туристи, без значение на националността, които спадат към биологичния клас на "Хомо туристикус стандартикус". И тях можете да ги разпознаете отдалече.
Размотават се из центъра на Виена, Стокхолм или Париж, облечени в обидно грозни дрехи и с обувки с ортопедични стелки, толкова неугледни и груби, че стават само за разходка из чукарите на Витоша и земеделска работа на село.
Оправданието им винаги е едно и също: удобни били за изморителното тричасово висене на опашката пред Petit Palais, a и "ние така си ходим по принцип".
Но не точно видът на туристите е това, което ме възмущава, а по-скоро арогантността, с която претендират, че когато са в Рим, са повече римляни и от самите римляни*. Този израз е мeтафора и важи за всеки един град, в който стъпва обутият им в туристическа обувка или кожен сандал тип "Германска прелест" крак, но изглежда е особено верен, когато пътуват из Италия.
Като една от най-популярните туристически дестинации в света, Италия си е спечелила "заслугата" да се превърне в огромно клише.
Едва ли не всеки чужденец, който я посещава, си мечтае да бъде Анита Екберг или Марчело Мастрояни (в зависимост от пола) и да потопи потното си и изпохапано от комари изнурено тяло във фонтана Ди Треви, също като в легендарната сцена от филма на Фелини "Сладък живот" (La dolce vita, 1960).
Или да изсипе цяла касичка-прасе в някой друг прочут фонтан в центъра на Рим. Или да си купи чанта Fendi, ако не от Via Monte Napoleone в Милано, то поне от судански емигрант, разположил "дизайнерската" си стока на хавлиена кърпа в някой от подлезите на миланския метрополитен.
Туристите обаче си приличат по едно нещо, а именно - всички до един искат да ядат като италианци!
И тук вече идва жестокият сблъсък с реалността. Това, което виждат на място, от малките семейни ресторантчета в провинция Тоскана до супер луксозните ресторанти с по една-две звезди Michelin в Торино и Рим, тотално разбива представите им за италианския кулинарен стереотип, наложен им от филмите, премрежения поглед на младия Ерос Рамацоти, TripAdvisor, и "приятелите на сестра ми, които бяха в Чинкуе Терре миналото лято".
Най-малкото защото очакваното се разминава с действителността.
Пастата - тази чисто италианска благинка на местна почва, ще ви се стори в най-добрия случай почти сурова.
Защото според италианските изисквания тя е „ал денте" - тоест трябва да е леко твърда, но не разварена. Тя си остава вкусна, но е доста различна от международните представи извън наистина автентичните италиански ресторанти.
Кафето е дълго буквално два пръста - а ако си поръчате капучино след 10 часа, със сигурност ще ви помислят за луд или просто за чужденец. Капучиното е само за закуска.
Средностатистическият, средно заможен турист е свикнал животът му да бъде максимално улеснен и обезопасен. Затова той чете внимателно дори указанията за експлоатация на сешоара за ръце в обществените тоалетни, а да си отвори бутилка вино без тирбушон (което българинът научава как се прави още в четвърти клас) му се струва невъзможна мисия.
Ето защо е логично същият този турист да изпадне в нервна криза, когато му сервират ненарязана пица в ресторанта. Ама може ли такова нещо?!
Сам ли да си режа пицата? Егати лошото обслужване! Никакъв бакшиш!
Факт е, че италианците рядко нарязват пицата на триъгълни парчета, преди да я поднесат. В зависимост от сиренето, което съдържат, някои пици се консумират най-лесно, нарязани на малки парченца. Или най-добре да се хапва с ръце!
Начините за ядене на пица са толкова, колкото са и видовете пица. Римската пица, например, е много тънка и хрупкава, неаполитанската е по-пухкава и мека.
Моцарелата, която е основна съставка на някои пици, е по-тежка от другите сирена и затова тези пици не става да се ядат с ръце. Трябва си нож и вилица. Маринарата обаче е "лека" пица и няма да видите жив италианец, който да я кълца с прибори. По принцип италианците са народ, който никога не си е падал по стандартизацията. Особено по отношение на храната и нейната консумация.
За тях важи единствено правилото: Ето ви пицата, яжте я както ви е удобно и както ви е най-вкусно!
За много други западни общества, където стандартът в стоките, услугите, както и начинът на потребление на тези стоки и услуги е издигнат в култ, едно такова "фриволно" поведение на масата е по-скоро немислимо. Всъщност въпросът "Защо италианците не разрязват предварително пицата?" върви ръка за ръка с друг един въпрос, върху който чужденците от близки и далечни краища на света си блъскат главата от години:
"Защо италианците не използват лъжица, когато си навиват спагетите?"
Човек тъкмо се е възгордял, че се е научил умело да омотава около вилицата си снопче спагети с помощта на лъжица (също като италианците!) и изведнъж го ошамарва новината, че италианците не правят така. И никога не са го правили. Някой просто е решил да им припише тази манипулация, уж опростяваща консумацията на традиционната им храна. Истината е, че италианците тайно се присмиват на чужденците, наблюдавайки ги как старателно усукват в лъжиците си грамадански хапки от талятели и спагети.
А те ни се присмиват и за много други неща, които си мислим, че са запазена марка само на големите гурмани. Например, на италианците буквално им призлява, когато видят, че някой щедро разлива кетчуп върху пицата си. Но благородно са склонни да прощават, понеже: "Те са чужденци и не знаят, че така само развалят храната ни."
Дори аз, която съм седнала тук да се подигравам на невежите в кулинарията туристи, съм имала своя момент на унижение в Италия. Едно лято със сестра ми пътувахме из североизточна Италия и отскочихме един ден до Равена. Беше неделя, по обяд и ужасно горещо. Седнахме в едно ресторантче в центъра, което ни се стори като оазис в пустиня.
Дойде да ни обслужи самият съдържател (каквато е широко разпространената практика в повечето семейни заведения на Ботуша).
Казах му на доста сносния си италиански, че искам чаша бяло вино "с повечко лед". Така де, за разхлаждане в жегата!
Човекът се опули насреща ми, сгъна се в кръста на две и когато лицето му се изравни на заплашително малко разстояние с моето, се развика, без да пести слюнка и децибели.
Как съм могла да искам лед! Само съм щяла да разваля вкуса на домашното му вино, което, разбираш ли, в семейството им правят още от хиляда седемстотин и не знам си коя година. Това било непростима обида! Стреснах се и отказах леда (но не и виното). Не влязох в тона на разгневения собственик, както обикновено правя, тъй като и аз самата съм прочута скандалджийка, понеже честно казано, се почувствах поласкана от забелжката му. Защото заради произношението ми ме беше помислил за италианка!
В Италия някои докачливи на тема национална кулинария собственици отказват да сервират кетчуп към пицата и лед към виното на свои сънародници, понеже се предполага, че поне те трябва да са наясно как е правилно да се консумират хубавата храна и хубавите напитки.
А чуждестранните туристи... Е, за тях или добро или нищо, биха казали италианците.
* Популярната поговорка "Когато си в Рим, прави като римляните" бива приписвана на Свети Амвросий Медиолански, епископ на Милано, богослов и проповедник от средата на 4-ти век.
