В един свят, обсебен от екраните и от интерактивните развлечения, достъпни за човека, книгата продължава да бъде институция. Само в САЩ например на дневна база се продават по около 1,8 млн. хартиени книги. Във Великобритания - още около половин милион.
Книгите могат да ни научат на много неща за света, естествено, както и да подобрят речниковия ни запас и уменията ни за писане. Но може ли художествената литература също така да ни направи по-добри хора?
В интерес на истината, съществуват множество твърдения, че художествената литература оказва огромно влияние върху хората. На нея се приписва какво ли не - от увеличаване на доброволчеството и благотворителността, до нарастване на тенденцията за гласуване - и дори постепенно намаляване на насилието през вековете.
Литературните герои привързват читателите към истории и сюжети. Без дори реално да го забелязваме, си представяме какво е да бъдем на тяхно място, и сравняваме реакциите им в дадени ситуации с начина, по който ние сме реагирали в миналото, или си представяме, че ще реагираме в бъдеще.
Това упражнение по възприемане на друга перспектива е като тренировъчен курс по разбиране на другите. Канадският когнитивен психолог Кийт Оутли нарича художествената литература "мозъчен симулатор за полети". Точно както пилотите могат да тренират за полет, без да напускат земята, хората, които четат художествена литература, могат да подобряват социалните си умения с всеки път, в който отварят нов роман.
В изследванията си той е установил, че когато започваме да се идентифицираме с героите, започваме да обмисляме техните цели и желания вместо нашите собствени. Когато те са изложени на опасност, нашият пулс се ускорява. Може дори да ахнем или изпъшкаме. Същевременно обаче четем с лукса на това да знаем, че нищо от тези събития не се случва на самите нас. Не се подмокряме от ужас, нито скачаме от прозорците, за да избягаме.
И все пак, въпреки всичко някои от психичните механизми, които мозъкът използва, за да осмисли сюжети и наративи в историите, имат известни сходства с тези, които се използват в реални житейски ситуации.
Ако прочетем думата "ритам" например, се активират области от мозъка, свързани с физическото ритане. Ако четем, че героят е дръпнал въже, се засилва активността в региона на мозъка, свързана с улавянето на вещи.
За да следим сюжета, трябва да знаем кой какво знае, какви емоции изпитва заради това, и какво всеки герой смята, че мислят другите. Това изисква умение, известно като “теория на разума”, или “модел на човешката психика”. Когато хората четат за мислите на герой, се активират области от мозъка, свързани с модела на човешката психика.
С всичката тази практика в емпатията към други хора при четенето, бихте очаквали да е възможно да се докаже, че хората, които четат художествена литература, имат по-добри социални умения от тези, които четат основно нехудожествена литература, или не четат изобщо.
Трудностите при провежданета на такъв тип изследвания са, че много от хората имат тенденцията да преувеличават броя книги, които са чели. За да преодолеят това, Оутли и неговите колеги дават на студенти списък с автори на художествена и нехудожествена литература, за да отбележат в него за кои от тези писатели са чували, след което предупреждават, че в списъка са включени и няколко измислени имена, за да се провери дали не лъжат. Броят на писателите, за които хората са чували, се оказва добър ориентир доколко наистина четат книги.
После екипът на Оутли подлага участниците на тест "Съзнанието в очите", където се дава поредица от фотографии на очи. От очите и заобикалящата ги кожа, задачата на участниците е да отгатнат каква емоция изпитва човекът. Дава се кратък списък от алтернативи като свенливост, виновност, замечтаност или притеснение. Израженията са деликатни и на пръв поглед изглеждат неутрални, така че задачата е по-трудна, отколкото изглежда. Но тези, които са чели повече художествена, отколкото нехудожествена литература, са имали по-добри резултати в този тест - както и в скала, измерваща междуличностната чувствителност.
В лабораторията по невропсихология към Принстънския университет, психологът Даяна Тамир демонстрира, че хората, които често четат художествена литература, имат по-добри социални когнитивни умения.
С други думи, те са по-умели в определянето какво другите хора мислят и чувстват. Чрез сканиране на мозъка тя е установила, че докато хората четат художествена литература, има по-висока активност в части на мрежата на пасивен режим на работа на мозъка, която е свързана със симулацията на мисленето на други хора.
Хората, които четат романи, като цяло изглежда са по-умели от средното в разчитането на емоциите на другите, но прави ли ги това непременно по-добри хора? За да проверят това, учените са използвалиметод, който много студенти по психология са пробвали в даден момент. При него извършващият експеримента "случайно" изпуска голямо количество химикалки на пода и наблюдават кой предлага да му помогне да ги събере.
Преди изпускането на химикалките, участниците получават въпросник на тема емоции и настроения, съдържащ и въпроси за отчитане на емпатията. После им е дадена кратка история с въпросник към нея, който да отчете степента, в която участниците са се почувствали пренесени в нея при четенето - дали ясно са си представили героите, дали искат да научат нещо повече за тях след края на историята и т.н.
След това идва и момента с изпускането на химикалките - ръководещите експеримента, казват, че трябва да вземат нещо от съседната стая и пътьом разпиляват случайно 6 химикалки. И това е проработва.
Хората, при които се наблюдава най-сериозно "навлизане" в историята и демонстрират най-голяма емпатия към героите, с по-голяма честота предлагали помощта си при събирането на разпилените химикалки.
Може би се питате дали хората, които са били най-загрижени за героите в историята, са били изначално по-добросърдечни хора - типът хора, които биха предложили помощ на другите. Но авторите на изследването взимат предвид това и сравняват оценките на участниците за емпатия - независимо от всичко тези, които са вложили най-много от себе си при четенето на историята, се държали по-алтруистично.
Естествено, експериментите сами по себе си са интересни. Преди да започнем да си правим заключения по тях обаче е добре да вземем предвид посоката на причинно-следствените връзки. Винаги съществува вероятността в реалността хората, които изначално са по-склонни към емпатия, да се интересуват повече от вътрешния живот на другите хора и този интерес да ги тласка към четене на художествена литература.
Това не е лесна за научно изследване тема: идеалното изследване би трябвало да включва отчитане на нивата на емпатия на хората, на случаен принцип да им възлага четенето на многобройни романи или никаква литература в продължение на много години, и после отчитане отново на нивата им на емпатия, за да се установи дали има някаква разлика в резултат на четенето на романи.
Вместо това са правени само краткосрочни изследвания. Например холандски учени уреждат студентите им да четат или вестникарски публикации за бунтове в Гърция и деня на освобождението в Холандия, или първата глава от романа “Слепота” на носителя на Нобелова награда Жозе Сарамаго.
В тази книга, човек чака в колата си в задръстване, когато внезапно ослепява. Пътниците му го отвеждат у дома и минувач обещава да откара до дома му неговата кола, но вместо това я открадва.
Когато студентите почитат тази история по-късно, не само нивата им на емпатия са се повишили непосредствено след това, но при някои по-емоционално инвестирани в историята, дори седмица по-късно показвали по-високи показатели за емпатия, отколкото преди прочитането ѝ.
Естествено, може да се спори, че художествената литература не е единственият фактор за повишаването на емпатията. Можем да изпитваме емпатия и към хора, които виждаме в новинарски сюжети, и доста често я изпитваме.
Но художествената литература има поне три преимущества. Имаме достъп до вътрешния свят на героя по начин, който обикновено не е достъпен в журналистиката, и е по-вероятно доброволно да преодолеем неверието си, без да подлагаме на съмнение правдоподобността на изричаните от хората думи. Накрая, романите ни позволяват да направим нещо, което е трудно да постигнем в живота — а именно да проследяваме живота на героя в рамките на много години.
И така, изследванията показват, че може би четенето на художествена литература кара хората да се държат по-добре. Определено някои институции считат ефекта от четенето за толкова значим, че включват образователни модули по литература.
В Калифорнийския университет в Ървайн например, Йохана Шапиро от факултета по семейна медицина твърдо вярва, че четенето на художествена литература води до по-висок професионализъм н лекарите и провела успешна кампания за създаването на хуманитарна програма за подготовка на студенти по медицина.
Изглежда е време да сложим край на стереотипа за свенливия “книжен червей”, чийто нос постоянно е заровен в някоя книга, защото му е трудно да комуникира с истински хора. Всъщност тези “книжни червеи” може би са по-добри от всички в разбирането на човешката психология.
