С деца на Балкана

Ето и третият обещан пътепис, според регламента на нашата игра "Покажи България на децата си" - от семейството на Олга и Иван Григорови от София. Заедно с децата си - Виктория и Мартин, те пътуваха по старопланински пътища - към Троянския Балкан.

Тръгнахме на заздрачаване от София. Стара планина настъпваше към нас все по-голяма с приближаването ни към нея, но беше лесно преодолима по магистралата. Тунелите, през които минаваше пътят, я побеждаваха и радваха децата, а виадуктите радваха и нас. Красиво разстлала се, с горите си, върховете си и камъняците си, тя пресича цяла България, разделя я на две - и я обединява.

С настъпването на нощта навън ставаше все по-тъмно, студено, неизвестно и негостоприемно. Дали ни чакат в хотела, в който резервирах места? Дали ще го намерим лесно? Когато човек започне да се тревожи, то неизбежно нещо се обърква,  и така и стана - успяхме да изпуснем отсечката за Тетевен (никога, ама никога никога не се доверявайте прекалено много на GPS картите, а гледайте с широко отворени очи указателните табели по пътя!).

Винаги с храна за из път

Хубавото е, че намерихме къде да обърнем сравнително скоро, а светлинките на Ябланица ни намигваха в закачка: ей, я по-полека, не се тревожете - ще си намерите хотела и ще хапнете нещо вкусно...

Макар че за храната наистина нямаше какво да се притеснявам, тъй като се бях запасила за пътуването с една торба храна(всеки, който има деца, знае, че те са способни да огладнеят във всеки един момент - и дори да са обядвали преди 30 минути, обикновено нямат нищо против да си "допълнят" с малко хляб, солетки, плодче, шоколадче).

И тъй като избягвам да им давам много сладко, бях взела една питка от хлебарницата до нас: омесена на ръка, изпечена на дърва, миришеща на уют, с една вкусна кафява коричка с малко брашънце отгоре ... мммхаха - оказа се най-търсената стока по време на пътуването. И така бях спокойна, че малките няма да се разбеснеят от глад по време на пътя.

Успокоих се още повече, когато минахме Тетевен, пристигнахме в Рибарица, видяхме табелата на хотела и стинахме до него. Още по-спокойна станах след вечерята и когато тръгнахме да си лягаме. Малко се притесних обаче, когато разбрах, че сме единствените гости в хотела, а когато и целият персонал се качи в една кола и си замина, а ние останахме сам-самички, си помислих, че няма да  мога да заспя. Затова подпряхме вратата с една стабилна маса (главно за мое успокоение) и така все пак заспах.

Да се събудиш в Балкана

Да се събудиш сутрин в Балкана не е като да се събудиш в апартамента и да видиш отново забързания град. Тук се събуждаш и веднага искаш да излезнеш, да се разходиш, да разгледаш, да се надишаш на чистия възхух, да се заредиш с енергия за деня. Децата, естествено, искаха още едва ли не по пижами да излизат.

Ние, свикнали на такъв ритъм, бързичко се организирахме за една сутрешна разходка, после и за закуска. След това потеглихме за местността Костина. Тук всички детски игри с пръчки бяха изиграни и десетки камъни бяха хвърлени в реката, като замалко да се включат в играта и едно семейство крави.

Разделих се с идеята да поседим на рокерския събор, тъй като щеше да започне по-късно, а ни чакаха още балканските пътища. Същите пътища, по които някога са обикаляли айдуците, четниците, въстаниците - Балкана е бил тяхното убежище и техен дом. Видяхме го кървавото кладенче, настръхнахме от зловещото му име и историята му. То ни разказа историята на Априлското въстание.

Планините около нас се извисяваха, такива каквито са били и тогава. Осъзнахме, че това време не е било толкова отдавна. Този балкански дух, даващ сила и стремеж за действие е още тук. Видяхме го и в хубавите балкански къщи, в наредените шарени грънци, в добрите хора, които се усмихваха и с очите си, и разговаряха с ентусиазъм. Събираха последната есенна реколта - и ние, разбира се, я опитахме - орехи, ябълки, малини. Всеки беше зает с някаква работа на двора - бързаше да свърши преди зимата да дойде.

Горе, на Беклемето

Решихме да се отправим към по-високи места и така се озовахме на Беклемето. Този скикурорт е известен с пистите си за ски-бягане и биатлон, а и прекрасните си гледки (все пак е най-високата точка на прохода Троян-Кърнаре). Трудно е да се опише как се чувства човек, когато е заобиколен отвсякъде с толкова много планини - големи, зелени, до където поглед стига виждаш следваща и следваща редица.

Балкана те кара да се чувстваш свободен, все едно, че можеш да направиш всичко, подтиква те към действие. Явно и на децата им действаше така, защото бяха изпълнени с енергия. В крепостта Состра не спряха да тичат и да се катерят, а по-късно в механата след вечеря пак лудуваха и танцуваха.

На следващия ден, макар и да заваля дъжд, понеже го бяхме предвидили, не ни развали плановете. Посетихме Троянския манастир и разгледахме природонаучния музей в село Черни Осъм. На малките им хареса най-много музея. И дъщеря ми поръча да напиша, че най-много са й харесали жабите, рибите, змиите, вълците, бялата мечка...

  • - Мамо, всичко много ми хареса!

Доволни се заприбирахме към къщи. Решихме да минем покрай язовир Сопот - тази гледка е още една радост за окото и душата. Пътят не беше никак хубав, но Дачията ни прелиташе неусетно през дупките и неравностите. Както през цялото пътуване, тя меко ни возеше, а прозорците й бяха достатъчно големи, та да може и най-малкият член на семейството да вижда всичко по пътя добре. Събра ни с всичките ни такъми, които не бяха само в багажника, и то при това се чувсвахме комфортно.

Говорихме си за местата, които посетихме, и за тези, които не успяхме. Казахме си, че пак ще се върнем в Троянския Балкан, защото не сме го видяли през пролетта, нито през лятото, нито през зимата, нито сме видели Зелениковския манастир (казват, че оттам се виждат най-добре върховете на Стара планина), нито Априлци...

Но е така -  след нас винаги остава нещо невидяно и неоткрито, а за нас остава споменът за нещо прекрасно, което сме открили. И това ни кара да се върнем пак.

Новините

Най-четените