Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Cool-комунизмът: защо интелектуалците обичат диктатори

През обожанието си към тези деспоти прослойката на привилегированите успява да канализира своята мазохистична омраза към Запада и западната култура Снимка: Getty Images
През обожанието си към тези деспоти прослойката на привилегированите успява да канализира своята мазохистична омраза към Запада и западната култура

Смъртта на кубинския дикатор Фидел Кастро вдъхна нов живот на добрата стара традиция, в която западните левичарски елити милват ботуша на червената тирания.

Големият пай от колективната либерална излагация отиде при премиера на Канада Джъстин Трюдо, който изложи страната си с възхвала на Кастро.

В сянката на Трюдо останаха безброй мелодраматични припадъци по личността и режима на Кастро, инициирани от членовете на най-големия му фенклуб - левите западни интелектуалци, затлъстели в комфортния капитализъм, които не са преживели нито миг живот в тоталитарна рамка.

Преподаватели по социални и хуманитарни науки в САЩ, Канада и Западна Европа, виждат в образа на Фидел фолклорен герой и смел противник на прогнилата западна система, в която процъфтяват такива подривни постижения на покварата като достатъчно храна за всички, свободно слово и частна инициатива, права за малцинства и възможност за пълноценна реализация на човешкия потенциал.

Западните интелектуалци винаги са си падали по комунистически диктатори.

Циничният ореол около покойния Кастро е само пример за тази патология. Историята на мислителите на XX век до голяма степен е и история на умни и талантливи хора, които решават да фетишизират най-смъртоносната форма на тоталитаризъм в човешката история.

Особено грозна е любовната история на европейския елит със Сталин.

Джордж Оруел пръв вижда сигналите за превръщането на СССР в империя на злото и предупреждава всички с „Животинска ферма" и „1984", но в началото никой не иска да го чуе. Дори след като става ясно, че Сталин най-вероятно избива милиони невинни граждани, утопистите, които са целували нозете му от дистанция, продължават да копаят моралното дъно.

Френският философ, автор и общественик Жан Пол-Сартр остава сталинист до последно. За него идеите и ценностите на СССР трябва да надделеят в битка с разваленото буржоазно общество. Сартр стига дотам да призовава към насилие срещу враговете на сталинизма.

Британският театрален мастодонт Питър Устинов е друг виден почитател на диктатора, срещнал толкова топъл прием из социалните вертикали на Запада. В артистичните среди Устинов дели своята страст по Сталин с художника Пабло Пикасо, поета Пабло Неруда и холивудския сценарист Далтън Тръмбо, който миналата година бе героизиран от американската филмова индустрия в биографичната драма „Тръмбо".

Големият майстор на прозата Греъм Грийн също е флиртувал открито с идеята за Сталин като велик и важен лидер, като носител на добро и справедливост.

Но най-печално известният сталинист сред представителите на Западния елит може би си остава легендарният автор Джордж Бърнард Шоу, който публично е защитавал масовите убийства и чистките на съветския режим, като през цялото време е смятал, че горните слоеве на комунистическия елит в Москва са съставени от най-превъзходните и качествени хора на планетата.

Шоу става тъжната персонификация на ленинисткия термин за „полезните идиоти".

През 30-те Сталин и СССР са „добрите" според двата най-известни и важни либерални вестника - „Ню Йорк Таймс" в САЩ и „Гардиън" във Великобритания. Левите бастиони на печата публикуват статии, в които Империята на злото всъщност е описана като прогресивна, човеколюбива система и ценна алтернатива на капиталистическия Запад.

Фетишът по червени диктатори продължава през десетилетията с Мао, Пол Пот, Хо Ши Мин, Кастро и Чавес, обичани в различна степен. С апологети като Жозе Сарамаго, Хемингуей, Норман Мейлър и половин Холивуд, Кастро се открояваше като най-силната страст на съсловието.

През обожанието си към тези деспоти прослойката на привилегированите успява да канализира своята мазохистична омраза към Запада и западната култура. Всеки враг на САЩ и Европа е техен приятел, но особено ценни са марксистките доктрини. Именно те дават алиби на интелектуалците да изглеждат състрадателни и загрижени за Малкия човек, да се пласират публично като анти-елитарни и анти-буржоазни романтични революционери.

За тях важи в пълна степен репликата на Джордж Оруел, че „някои идеи са толкова глупави и абсурдни, че само интелектуалци могат да вярват в тях".

Икономистът Томас Соуел им посвети цяла книга - „Вулгарната гордот на интелектуалците". В нея той описва как е възможно толкова много талантливи и умни хора да се объркат така свирепо в политически план.

Възбудата от екстремно лява тирания сред артисти, академици и автори в Западния свят продължава. Техният морален банкрут, тяхната неспособност да обяснят събитията днес, се случват на фона на възхода на другата крайност - тази в дясно.

Най-четените