Едва завърши фестивалът „Срещи на младото европейско кино", предложил ни три филмови програми в редкия засега формат „среднометражен филм", а вече по нашите екрани тече и премиерен български филм от същия порядък - „Три дни в Сараево".
Освен че ни връща към един позабравен, но много кинаджийски формат, „Три дни в Сараево" е направен и по класически начин - сниман е на 35мм лента, без дигитализирани кадри.
Така фактурата на изображението хармонизира с идеята да се използват архивни кадри отпреди 30 години като катализатор и дори катарзис на филмовото действие. Друг класически елемент в създаването на филма е използването на стария изпитан метод на хронологичното заснемане на епизодите според реда, по който се случват в сценария - така според режисьора актрисите в двете главни роли постепенно узнавали какво им предстои в сюжета и реагирали естествено на него.
Дори само тези обстоятелства са достатъчни, за да спечелят интереса на непредубедения към българското кино зрител, но в концепцията на филма има и нещо повече.
Столицата на Босна и Херцеговина, освен символ на война, кръв и терен за масови изнасилвания, е място на първите и единствени зимни олимпийски игри, състояли се на Балканския полуостров. Те остават в историята на олимпизма като последните игри, в които участието на професионални спортисти все още е забранено. След гледането на филма, този факт започва да ни звучи доста многозначително.
Претекстът
Филмът описва срещата на две млади жени в босненската столица, която те постоянно сънуват, без да са я посещавали преди. Едната, българката Маргита (в ролята Маргита Гошева), сънува как заспива и не иска повече да се събужда. Насън е в Сараево, за да прави единствено забранени неща - секс на публично място, употреба на наркотици и обир на магазин.
Другата жена е словенка (в ролята македонката Милиана Ленак), която в съновиденията си трябва да брани града. Готвят я за това, като я карат да си играе с едно малко момченце. След това в един краен квартал е изнасилвана групово, но това я кара да се чувства по-скоро успокоена и дори някак странно помилвана.
Двете жени ще търсят из Сараево местата, които са видели в сънищата си - имат усещането, че нещо или някой ги е пратил в този град да спасяват каквото има за спасяване, като помогнат и на себе си. Усмихнати, с чувство за самоирония, абсурд и очаквателно любопитство, те бродят из града и очакват нещо да им се случи. Ако ли не, ще го предизвикат сами.
Подтекстът
Сараево отдавна не е само градът, в който е започнала една от най-кървавите световни войни. Той и градът-гробище от конфликта между босненци и сърби при разпределянето на Югославия.
Футболните игрища из него са превърнати в просторни гробища с високи надгробни паметници, в стените на панелните блокове зеят дупките от снаряди и пушки и противоестествено съжителстват със саксиите цъфнало мушкато и привидно спокойния живот на неговите жители - деца и старци, жени с торби и младежи с топка. Възстановен е дори стадионът, където са се провеждали Олимпийските игри, разглобен по време на конфликта, за да бъде употребена дървенията му за ковчези.
Във филма от началото до края витае някакво напрежение, постоянен съспенс и безпокойство. Дори когато момичетата се веселят в нелегален нощен клуб, напушват се, целуват се с мюсюлмани или обират магазин, очакваме всеки миг някой да бъде убит или поне наоколо да започне да се стреля. Тази атмосфера е постигната умело и изтънко, а и последвалата развръзка не разочарова, въпреки че е в съвсем друг контекст.
Двете жени също другаруват в известен контраст една с друга. Много различни са, и хармонията между тях изглежда притворна. Българката е с нормално семейство, с малък син, идва от страна, която скоро не е била във война, а същевременно някакво световно безпокойство и тревога я измъчват и карат да направи нещо.
Словенката знае какво е война донякъде, ала е лъчезарна и весела. Под тази привидност обаче се крие самосъзнанието на убиец. Сараево й напомня единствено факта, че е абортирала първото си дете, а наличието на второ съвсем не може да запълни бездната между нея и съпруга й. Двете жени, излегнати на възстановения стадион в Сараево, си спомнят само за едно нещо, което ги свързва и ги е окрилявало - танцът „Болеро" на олимпийските медалисти по фигурно пързаляне, предаван по телевизиите през 1984 г.
Помнят като най-щастлив миг в живота си опиянението от маршовите и малко военизирани удари на барабана, съчетан с летежа във въздуха на фигуристите. Както и едно малко момиченце, забавило изпълнението на британските медалисти. Почти цял свят го чака 20 секунди със затаен дъх да намери това нещо на леда, което търси, и най-после да излезе от арената, за да освободи място за танца на съвършените.
По онова време двете героини също са били момиченца, но май нищо все още не са намерили и всъщност много повече неща са изгубили по пътя... По ирония на съдбата, словенката си спомня с подобна наслада най-вече как словенецът Юре Франко печели първия медал на Зимни олимпийски игри - за Югославия!
Двуличието на света, примесът на възвишеното с кървавото, необяснимият ужас от тази диалектика, все още тежи като някаква голяма сянка, която само един филм може да разбули и раздвижи. Ако нещо сме загубили по пътя, машината на времето „кино" може да се опита да ни го възвърне поне за малко.
Две срещи с мъже - сърбин и възрастен босненец, двусмисленият и брилянтен диалог с тях, също катализират непримиримите неща в едно. А то е опитът и желанието животът да бъде разбран в най-ужасяващите му и най-благородни прояви.
Финалното впечатление определено е за умел, чувствен и чувствителен филм, в който се говори на цели три езика, но накрая всичко става малко по-ясно отпреди.
