Ново научно изследване дава обяснение за един от най-обезсърчаващите ежедневни феномени...
Френският поет Пол Валери някога бе казал: "Предназначението на психологията е да ни даде напълно различна представа за нещата, които познаваме много добре". В този дух си помислете за ситуация, която за повечето от нас изглежда неприятно позната: седите на бюрото в кабинета си у дома.
Ровейки се за нещо под купчина хартии, откривате мръсна чаша от кафе, която е стояла там толкова дълго, че направо е подходяща за радиовъглеродно датиране от археологически екип. Крайно време е да я измиете. Вземате чашата, излизате от вратата на кабинета и се насочвате към кухнята.
Към момента, в който стигате до кухнята обаче, вече сте забравили защо въобще сте станали първоначално от бюрото, и се връщате обратно в кабинета, чувствайки се леко объркани... - докато не погледнете надолу и не видите чашата.
Ето ви едно нещо, което познавате изключително добре - поне докато не го забравите
Припомнихте ли си честото и дразнещо изживяване да отидете някъде, само за да осъзнаете, че вече не помните за какво сте отишли там? Всички знаем защо се случва да забравяме такива неща: не сме обърнали достатъчно внимание, или е минало твърде много време, или просто въпросът не е бил достатъчно важен.
Но "напълно различната" представа за това идва от екип учени от университета "Нотр Дам". Първата част от заглавието на тяхното изследване обобщава перфектно ситуацията: "Минаването през врати води до забравяне".
Изследователите Гейбриъл Радвански, Сабине Кравиец и Андреа Тамплин са разположили участниците в експеримент пред компютърен екран, на който е имало игра, в която те могат да се движат в различни посоки чрез стрелките на клавиатурата.
В играта те е трябвало да отидат до маса с цветна геометрична триизмерна фигура върху нея. Задачата им е била да вземат обекта и да го отнесат до друга маса, където да го оставят - и да вземат нов. Участниците не са можели да виждат кой обект носят в момента - той се е намирал във "виртуална раница".
Понякога, за да вземе следващия обект, участникът просто е прекосявал стаята. В други случаи се е налагало той да измине същото разстояние, но да мине през врата и да влезе в нова стая. От време на време учените са давали бърз тест, запитвайки участниците кой обект в момента е в раницата им.
Тестът е бил планиран в такъв момент, че те да отговарят на въпроса точно след като са преминали през врата. Както можете да се досетите от заглавието, преминаването през врати е причинявало забравяне: отговорите са били и по-бавни, и по-малко точни, когато участниците са преминавали през врата към нова стая, отколкото когато са изминавали същото разстояние в същата стая.
Този "ефект на вратата" е доста общ и независим от средата
Парадоксално, оказва се, че няма особено значение дали виртуалната среда е показана на 66-инчов плосък екран, или на 17-инчов стар CRT монитор. В едно от изследванията си Радвански и колегите му са изпробвали ефекта на вратите дори в реални стаи в лабораторията си.
Участниците са се движили в реална среда, носейки физически обекти и поставяйки ги на реални маси. Обектите са се намирали в кашони, за да не надничат вътре участниците по време на теста, но иначе процедурата е била в голяма степен идентична с тази във виртуалната реалност.
И наистина, ефектът на вратите се е проявил отново и в този случай: паметта се е влошила след преминаване през врата, в сравнение с извървяването на същото разстояние в една стая.
Въпросът е: дали самото минаване през вратата ни кара да забравяме, или просто помненето е по-лесно в стаята, в която първоначално сте получили информацията?
Психолозите знаят отдавна, че паметта работи най-добре, когато контекстът при тестовете съвпада с контекста при възприемането на информацията; това е пример за нещо, наречено "принцип на специфичност на кодирането". Третият експеримент на проучването в "Нотр Дам" обаче показва, че проблемът не е само в разминаващия се контекст, предизвикващ ефекта на вратата.
В този експеримент (реализиран във виртуална реалност), участниците са вземали обект, минавали са през врата, след което са преминавали и през втора врата, която или ги е водила в нова стая, или обратно в първата. Ако съвпадащият контекст има значение, връщането в същата първоначална стая би трябвало да засили паметта.
Нищо подобно обаче не се е случило
Ефектът на вратата показва, че помненето е свързано с нещо повече от това на какво точно сте обръщали внимание, кога то се е случило и колко точно усилия сте положили да не го забравите. Някои форми на памет изглежда са оптимизирани за пазене на информацията готова и леснодостъпна, докато "срокът й на годност" не изтече - след което те премахват тази информация, освобождавайки мястото й за нови сведения. Радвански и колегите му наричат този тип представяне на паметта "събитиен модел" - и издигат хипотезата, че преминаването през врата е добро време за "прочистване" на събитийните модели, защото каквото и да се е случвало в предишната стая, то вероятно ще е по-малко адекватно, след като сте променили местоположението си и сте в друго помещение.
А това нещо в кутията? О, то е от нещо, което правихте, преди да се окажете тук; естествено, че можете да забравите за него. Други промени също може да предизвикат такова "прочистване" на събитийните модели: почукване на вратата от приятел, приключване на задача, по която работите, или изчерпване на батерията на лаптопа, поради което да се налага да го включите да се зарежда наново.
Защо хората имаме система за памет, настроена да забравя нещата в мига, в който приключим с нещо и преминем към друго? Най-просто, защото не можем да помним всичко и да го държим постоянно леснодостъпно в паметта си - и през повечето време системата работи чудесно. Точно отказите на тази система - и данните от лабораторните изследвания - са това, което ни дава абсолютно нова представа как работи системата.
Ари сега КАТ- след всеки тунел да сложи табели на всички градове към които води пътя