Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Носталгията: чудовище или приятел

Да, тя може да вдъхва и надеждата Снимка: iStock
Да, тя може да вдъхва и надеждата

"Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?"

Когато Вапцаров пише "Писмо" през 1940 г., носталгията взривява стиховете му. Но той далеч не е първият автор, чието творчество е пропито от болезнения копнеж по миналото. Спомнете си за момент "Да се завърнеш в бащината къща" на Дебелянов. Раказите на Йовков. Тези на Елин Пелин.

Или ако искате да завиете към съвременната литература, разгърнете нещо на Георги Господинов: носталгията се лее от страниците обилно и красиво.

Далеч не само творците обаче се отдават на "лепкавия мрак" на носталгията. Докато баща ми живееше в Сирия, всяка нощ сънуваше тополите пред вкъщи. Дядо ми си мечтаеше пак да живее в къща с лозе на баир, в каквато е живял като дете. Баба ми пък все си спомня как с братовчед й Васко скачали в сламата в плевнята.

Носталгията, общо взето, е онова многолико чудовище, което най-много обича рязко да ни вади от модерното за обитаване "тук и сега" и да ни запраща в често идеализираните пространства на детството и младостта, където (вярваме) сме се чувствали щастливи.

Славата на носталгията не е много добра. Може би точно заради поп културното схващане, че щастливият живот е свързан с живот в настоящето без спомен за миналото или фантазии за бъдещето, носталгията е набедена за част от зловещия арсенал на депресията: заедно с меланхолията, тъгата, усещането за печал др. Някога носталгията дори е била класифицирана като мозъчно увреждане. След това се е вляла в безкрайните класификации на психиатричните заболявания.

Днес носталгията няма собствена нозологична единица, но все още се приема за "негативно" чувство, на което не бива да се отдаваме.

Но дали е точно така?

В своя научен труд "Силата на миналото: носталгията като носител на смисъла" психологът Клей Рутледж, автор на книгите "Nostalgia: A psychological resource" и "Supernatural: Death, Meaning, and the power of the invisible world", и колегите му решават да докажат, че усещането за носталгия всъщност може да допринесе за това човек да се чувства смислен и удовлетворен.

В труда се описват три експеримента:

Идентифициране на връзката между носталгия и смисъл

В първия експеримент някои участници са били помолени да опишат хубаво събитие от миналото си, докато други - да опишат желано събитие в бъдещето. След това всички участници са попълнили въпросник, чиято цел е да измери степента, в която интервюираният чувства, че животът му е смислен. Оказало се, че тези, които си припомняли детството в къщата на баба си (например), дали по-високи резултати от онези, които описали как печелят тримесечна почивка в хамак на Малдивите.

Във втория експеримент експерименталната група била помолена да пише за носталгично събитие, а контролната - за нещо приятно, което се е случило през последната седмица. След това двете групи попълнили въпросник, който целял да дефинира това дали търсят смисъл в живота си.

Приема се, че онези, които имат "дефицит" на смисъл са по-предразположени да го търсят. И, изненадващо или не, "носталгичната" група по-малко търсела смисъла в живота си, защото повече приема, че вече го е намерила. 

В третия експеримент на всички участници била показана картина ("Човешкият син" на Рене Магрит), чиято цел била да подкопае (временно) усещането за смисъл. Това не е особено трудно, предвид философски потискащото послание на картината.

Резултатите посочили, че онези, които след гледането и обсъждането на картината трябвало да се съсредоточат и да опишат носталгично събитие от миналото си, били по-малко повлияни от другите.

Рутледж и колегите му казват, че носталгията може и да не носи полза на всички и вероятно е точно така. Особено в случаите, в които хората имат травми в миналото си и връщането назад ги активира наново.

Като цяло обаче, изводът от проучването сочи, че носталгията може да бъде инструмент, чрез който да подобрим психичното си здраве и да се отърсим от все по-завладяващото света постпандемично усещане за загуба на фокус и ориентири.

Носталгията може да вдъхва надежда

Всъщност, това, че носталгията подобрява усещането за смисъл, не е изненадващо. Ако сте чели или гледали поредицата за Хари Потър, знаете какво представляват дименторите: ужасяващи създания, които изсмукват цялото щастие от човека, включително всичките му щастливи спомени. Е, колкото и ужасяващо да е настоящето (а то понякога е), ако имаме щастливи спомени никой не може да ни ги отнеме. Те винаги са там. И няма нито пандемия, нито депресия, които да ги заличат.

Ако някога всичко е било наред, е напълно възможно някога в бъдещето отново всичко да бъде наред. През първите месеци на пандемията през миналата година много, ама много хора споделиха, че често сънуват бившите си гаджета, за които понякога не се бяха сещали от години. Дали причината е била, че вече не обичат сегашните си партньори? Едва ли. Несъзнаваното на хората ги връщаше назад, към времената, в които са се чувствали сигурни и в безопасност.

Изследването на Рутледж дава и интересна философска перспектива: може би, ако намираме смисъл в миналото, не е нужно да ламтим за интензивно щастие, за да се чувстваме добре. Може би, ако намираме опора в спомена за това как сте ядяли джанки в градинката зад кварталното читалище, това е щастието. И можем да го намерим отново.

Най-четените