Допреди няколко години, когато в Белия дом все още управляваше президентът Доналд Тръмп, Северна Корея беше почти непрекъснато в новинарския поток по различни поводи. Като се започне от политиката на САЩ на максимален натиск, санкции и непрекъснати заплахи и се стигне до историческите срещи с лидера Ким Чен Ун в Сингапур и Ханой, довели до временно затопляне на отношенията.
Това в голяма степен се промени с новият американски президент, хаосът на COVID-19 пандемията и целият шум около изтеглянето на САЩ и НАТО от Афганистан. Сякаш Северна Корея почти изчезна от дневния ред.
Изолираната държава обаче все още си е там и продължава да развива своята противоречива ракетна програма, заплашвайки регионалната сигурност. Така че да се забравя темата "Северна Корея" би било една много голяма грешка. Особено ако вземем предвид и тежката хумантирана ситуация, която засяга милиони хора там.
Още в началото на пандемията през януари миналата година режимът в Пхенян затвори границите си, което доведе до драстичен спад в търговията със съседен Китай, най-големия и почти единствен икономически партньор на Северна Корея. Така, според китайски данни (защото Пхенян не предоставя такива), търговският обмен между двете държави спада с цели 80% за година и половина. Едва с началото на третото тримесечие на 2021 г. ситуацията започва с бавни темпове да се коригира, като износът в посока Китай за септември нараства до 14,3 милиона долара, а пък вносът в обратна посока - до 22,5 млн. долара.
Подобно е и положението с другия основен партньор в лицето на Русия. За цялото трето тримесечие на 2021 г. общият търговски обем между двете държави държави е едва 651 млн. долара по данни на Федералната митническа служба.
Тези неособено оптимистични цифри вървят ръка за ръка с все по-тревожните информации за инфлация и нещо дори по-лошо - недостиг на храна и глад в Северна Корея. Нарушената търговия и внос се съчетават с поройни валежи и тайфуни, причинили изключително слаба оризова реколта миналата година, за да се получи в крайна сметка една почти катастрофална комбинация от фактори.
Данни на Организацията по прехрана и земеделие на ООН предупреждават, че Северна Корея ще има недостиг от 860 000 тона храна през тази година и определя, че около 60% от 25-милионното население на страната е застрашено от глад или вече гладува.
Тежката ситуация бе потвърдена даже от самия върховен лидер Ким Чен Ун в едно рядко изразяване на слабост от страна на режима. Още през юни месец по време на висш партиен конгрес той заявява, че положението с храната става "все по-трудно". Дори прави препратка към масовия глад от средата и края на 90-те години, когато по различни оценки умират между 250 хиляди и 3,5 милиона души.
Като се има предвид колко рядко се появяват новини в негативна светлина в правителствените медии в страната, подобно признание може единствено да сигнализира за това колко тежко е наистина там даже по севернокорейските стандарти.
По тази линия особено ключово за страната, преди настъпването на зимата, ще е събирането на тазгодишната реколта, което върви в момента. Информации на южнокорейското разузнаване показват, че е въведен в ход план за максимално ефективно събиране на буквално "всяко едно зрънце" ориз и царевица. Нещо, което се потвърждава от правителствена пропаганда в медиите с акцент върху производството на храна.
Подобен недостиг е хроничен проблем за държава, подложена на тежки икономически санкции с ограничения върху вноса на горива, което съответно означава затруднено производство, както и съществен дефицит на електроенергия за ежедневието на обикновените хора.
В такъв контекст режимът в Пхенян насочва всички възможни ресурси в посока армията по смисъла на сонгун - една от двете водещи идеологически доктрини. Според нея армията на Северна Корея има водеща роля в обществото и съответно тя доминира голяма част от политическия и социалния живот за сметка на гражданите.
Затова страната има възможност да развива високотехнологична програма за междуконтинентални ракети, докато в същото време милиони хора гладуват, а средствата за събиране на така важната реколта представляват магарета и хора. В чисто технологично отношение цялата селскостопанска система разчита в голяма степен на ръчен труд, тъй като в страната просто няма развити или внесени технологии за по-бързо и ефективно обработване на земята.
В нормална ситуация не е кой знае какъв проблем, но в условията на глобална криза ясно си проличава колко уязвима може да бъде една изолирана държава отшелник.
Лошото в случая е, че може би проблемите тепърва ще се задълбочават, защото Северна Корея се счита за една от страните, които могат да бъдат най-силно засегнати от климатичните промени. Сезонни тайфуни по принцип не са необичайни за тази част на света, но миналогодишните се оказаха особено силни, а тенденцията е с повишаването на глобалната температура и нивото на световния океан, те да стават все по-чести и по-опустошителни с всяка следваща година.
Само в рамките на осем десетилетия от 1918 г. до 2000 г. температурата в страната се повишила средно с 1,9 градуса, което представлява най-бързия темп на затопляне в цяла Азия. От друга страна изсичането на гори за дървен материал, използван за отопление и в индустрията, води до ерозия на почвата и все повече наводнения през последните години.
Тези сценарии не само, че биха довели до по-слаб добив от реколти на жизненонеобходимите култури ориз и царевица, но и за цялостно намаляване на обработваемата земя в цялата страна.
Неслучайно Северна Корея изпрати своя делегация на тазгодишната климатична конференция на ООН в Глазгоу. Всъщност именно темата за климата е една от малкото, в които режимът на Пхенян изразява някаква готовност да сътрудничи с останалия свят чрез участието си в Протокола от Киото и Парижкото споразумение.
Нещото, което трябва със сигурност да разбере режимът е, че дори пандемия да мине и търговията с Китай да се възобнови на предишните си нива, страната все още ще стои изправена пред нарастваща криза.
Криза, която няма как да бъде преодоляна самостоятелно.