Нацепените пичове си ги мерят по това кой колко вдига от лежанка. Инфлуенсърите - кой колко последователи има в Instagram. Серийните убийци-канибали - кой какви уханни френски яхнии е сготвил от човешки карантии. А интелектуалците - кой колко дебели книги е прочел.
И не, нямам предвид класически тухли като Библията, "Шогун" и "Моби Дик", а книги, които, ако бяха картини, щяха да приличат на деконструираните жени на Пикасо.
Книги, които няма значение дали четеш отпред-назад или отзад-напред, понеже Годо така и не се появява - макар да го има в заглавието.
Книги, в които илюзорната реалност, лингвистичната еквилибристика и епичната битка между солипстичното и колективното надделяват над повърхностната детерминираност на сюжетната линия.
Ако нищо не сте разбрали от горното изречение, значи сте на точното място - в текста на един посредствен автор, който се чуди защо никога не е виждал някой в самолета, в чакалнята на зъболекаря или в метрото да държи в ръка книга на Нобелов лауреат за литература. Включително и той самият.
Нобеловата награда за литература се връчва от 1901 г. насам на автор, без оглед на националност, вероизповедание и други, който, според думите на самия Алфред Нобел, е създал "най-забележителния труд с висши идеали в областта на литературата".
През годините носители на престижната награда са били такива велики майстори на перото като Томас Ман, Юджийн О'Нийл, Херман Хесе, Ърнест Хемингуей, Албер Камю, Иво Андрич и още, и още - все писатели, които са издържали с отличен теста на времето, защото продължаваме да ги четем с интерес и благоговение и до ден днешен и за непознаването на които участниците в "Стани богат" заслужено биват освирквани откъм канапето в хола.
През последните две-три десетилетия обаче Нобеловият комитет взима все по-странни и необясними решения относно това кой да получи диплома от шведския крал, медал и съвсем нескромната сума от 800 000 шведски крони (1 100 000 щатски долара).
Дали защото критериите за подбор на кандидатите са подложени на все по-свободна интерпретация, или поради някаква друга причина, обаче Нобелът за литература вече не е това, което беше.
От творци, които са обявени за световно значими, само защото са недолюбвани в собствените им религиозни среди — като Нагиб Махфуз например, до съотечественика на Нобел, поетът Томас Транстрьомер, на когото не без причина викат "връзкар", списъкът с нобелисти, които само шепа хора извън родините им познават, се увеличава с всяка изминала година.
Назад във времето Нобеловата награда за литература често е предизвиквала противоречиви реакции и настроения, но към днешна дата тази категория се е превърнала в откровено посмешище, парад на мултикултурното разнообразие и еманация на снобската ексклузивност.
Ако си направите труда да изчете официалните обосновки зад всяка една от наградите, връчвани през последните години, ще разбере защо обичани, супер успешни, световно известни и все още живи (задължително условие!) писатели като Дан Браун, Джоан Роулинг, Стивън Кинг, Джеф Кини и др. ще видят Нобела през крив макарон. Но за това си има просто обяснение.
Понеже целта на наградата е да служи като противовес на опростачената поп култура, летвата на претенциозността и интелектуалщината е качена толкова високо, че човек трябва да е два пъти Стефка Костадинова, за да я прескочи и да се класира за финалния кръг на номинациите за "Най-добър писател на света".
А за да се убедите колко е сложно да се впише един творец в критериите на шведите, ето няколко напосоки подбрани цитата относно мотивацията за избора на победител на Комитета през последните години:
- Имре Кертес, Унгария: "Заради творбите му, в които се възвеличава крехкият опит на индивида да се опълчи на варварския произвол на съдбата."
- Жан-Мари Гюстав Льо Клезио, Франция. "Защото е автор на новите заминавания, поетичните приключения и чувствения екстаз, както и изследовател на човечеството в условията на господстващата цивилизация."
- Абдулразак Гурна, Танзания. "Заради неговото безкомпромисно и състрадателно разбиране на последиците от колониализма и проследяване съдбата на бежанците, попаднали в пропастта, разделяща култури и континенти."
Сега вече сигурно ви става ясно защо един Стивън Кинг например няма шанс пред тези титани на съвременната литература. Просто неговите зловещи клоуни, тракащи с ченета призраци и момиченца, които могат да подпалват предмети и хора само със силата на гнева си, няма как да му осигурят място в графата на елитарните писатели, ай'м сори.
Само че знаете ли какво? Подозирам, че на 76-годишния Стийв не му пука особено на шапката дали приживе ще се нареди до споменатите по-горе отличници.
Защото и той, като всички свои братя и сестри по жанр, никога няма бъде оценен като успешен автор от шведите, обаче разполагайки с авоари на стойност 500 милиона долара и фанатичната любов на също толкова на брой фенове по целия свят, едва ли е опрял до мижавия милион на Нобеловия комитет. Нито пък до неговото одобрение.
Идеалистичната част от уговорката на Нобел отдавна е изпаднала от каруцата, изблъскана от решителната нова политика да бъдат по-широко представени писатели от неглижираните националности - чилийци, исландци, сърби, гърци, китайци (което по принцип е извор на надеждата за нас, българите, още повече след благотворителната манна, която от лондонската Somerset House изсипаха върху дълго пренебрегваната ни пишеща интелигенция тази година).
Обаче от време на време избирателната пропускливост на Комитета дава път и на някой скандинавец, за което никой и "копче" не може да им каже, понеже наградата си е тяхна в крайна сметка.
И тук стигаме до тазгодишния носител на Нобеловата награда за литература. Той се казва Йон (Юн) Фосе, нa 64, от Хаугесунд, Норвегия.
Фосе пише на новонорвежки - форма на норвежкия, базирана на западните диалекти, която се използва от едва десет процента от населението на страната.
Само с този факт Фосе вече е дръпнал с едни гърди напред пред конкуренцията, само защото е представител на една малка като грахово зърно лингвистично-литературна традиция, която, според редактираната политика на Комитета, има право да бъде припозната от световната общественост. Официалният мотив за присъдената награда обаче не са националността и езикът на кандидата, а "иновативната му драматургия и проза, с които успява да опише неописуемото".
Какво казва самият Фосе за творбите си?
"Моите произведенията не се четат заради сюжета."
Ами разбира се - на кой му дреме дали една книга или пиеса има сюжет или не! В крайна сметка всеки може да напише книга със случка (и зловещ клоун!). Не всеки обаче бива сравняван от уважаемата критика с Ибсен и Бекет, както тазгодишният голям победител.
Конкретното произведение, заради което изборът на Нобеловия комитет накланя в полза на Фосе, е поредицата от седем новели, носеща крайно оригиналното заглавие "Септология". Това е и неговата magnum opus, шедьовърът на живота му, стотици страници, написани без нито една точка.
А вие си мислехте, че геометрията в 10-и клас е трудна за осмисляне.
Въпреки че се интересувам от скандинавска литература и за мой късмет мога да я чета в оригинал, си признавам, че никога няма да прочета "Септологията" на Йон Фосе. Признавам си още, че си падам по датско и шведско крими, тоест по посредствена, ерго недостойна за Нобел литература.
Освен че съм нисш читател, съм и нисш писател. Най-малкото защото ползвам точки. И запетайки. На изследвам човешката природа в условията на нечовешки политически, социални и морални катаклизми. Не пиша стихотворения, в които и аз като китайския лауреат Мо Ян с "халюциогенен реализъм" смесвам народни предания, история и модерност, нито пък като една Светлана Алексиевич издигам с "полиморфните си писания паметник на страданията и куража в съвременни условия".
О, не, аз съм обикновен разказвач на истории, в много от които от куража са останали само първите три букви. Отдавна съм се примирила, че няма да видя един милион накуп като признание за труда ми.
А за този текст най-вероятно няма да изкарам пари и за една пица и две бири.
