Умишлено взех билети в края на трети ред. Когато седиш в средата на залата виждаш по-добре, но когато си в края има по-голяма вероятност човек от сцената да те достигне. И теорията ми се оказа вярна.
Бойко Кръстанов се приближи до нас и ни попита дали бихме искали да вземем участие в представлението.
Трябваше просто да прочетем написаното на листчето, което ще ни даде. "Разбира се", отговорих на него, а после се обърнах към приятелката ми и сама се похвалих за мъдрото решение с избора на места.
Отдавна се опитвам да намеря възможност да отида на моноспектакъла "Всички страхотни неща" на Дънкан Макмилан и Джони Донахоу в изпълнение на Бойко Кръстанов.
След няколко неуспешни опита и едно отменено представление най-после успявам. Имах бегла представа за това, което ще видя на сцената, така че част от представлението се усещаше като книга, чийто сюжет знаеш, но просто препрочиташ за удоволствие.
Историята е докосваща - започва, когато главният герой е на седем. Пътуваме заедно с него през живота му - гимназия, университет, влюбване, разочарования, успехи и много болка...
Виждаме баща му, който не умее да показва чувствата си и майка му, за която героят започва да прави списъка от страхотни неща, училищния психолог, който има чорапена кукла и момичето, което го обича, но не може да му помогне да се справи със собствените си травми.
Като реакция на счупения свят, с който от малък му се налага да се сблъсква, героят на Бойко започва да прави списък с всички страхотни неща, заради които си струва да се живее.
Колко са те? Колко дълъг е списъка? С всяко представление става все по-дълъг, защото публиката има възможност да го дописва.
- Номер 1: Сладолед
- Номер 4: Цветът жълто
- Номер 45: Да се прегръщаш
Интересно е как на пръв поглед можеш да се заблудиш, че представлението е комедия - с всичкия смях, който предизвиква и с често изненаданите и неподготвени зрители, които са въвлечени в случващото се на сцената.
Моментите на смях обаче остават само на повърхността и рязко са прекъсвани от дълбоко драматичната история, която стои в основата.
Тя не може да се разкаже - трябва се съпреживее.
Макар представлението да не е ново, то продължава да се радва на интереса на публиката. В залата имаше както възрастни, така и деца, които с ентусиазъм бързаха да се качат на сцената, за да запълнят празните столове там. Всеки, който предварително беше получил листче с номер и едно страхотно нещо, част от списъка, имаше своя принос към представлението.
Докато зрителите четяха страхотните неща, Бойко изричаше думите заедно с тях, но незабележимо, сякаш на себе си, шепнешком. Като някакви магични слова, в които се криеше едновременно сила и наслада.
Каквото и да правиш, според мен, не можеш да си тръгнеш от залата безразличен. По-скоро си разтърсен, замислен, дори леко разочарован от тежката действителност, в която живеем и изненадан, че през смеха, може би без да разбереш, си станал свидетел на трагедия.
Тръгвам си, а на заден план в главата ми звучи все още песента на Рей Чарлз "Drown In My Own Tears".
Може би дълго време няма да мога да забравя как Бойко Кръстанов танцува на нея сам на сцената, а тежестта на всяка една дума от текста отеква в притихналата зала. "Оглушително мълчание" както казва и героят. После прожекторите загасят и публиката избухва в аплодисменти.
Интерактивните спектакли определено не са по вкуса на всеки. Най-интересното за мен е фактът, че няма две еднакви представления, което те кара дори леко да завиждаш, че не можеш да станеш свидетел на всички различни нюанси, които украсяват постановката и я правят уникална всеки път.
Това е валидно и за традиционните постановки, но с особено голяма сила за интерактивните, включващи участието на публиката. Всеки път хората, с които Бойко си партнира са различни, всеки път кучето му е различно - веднъж е розово горнище на някой от публиката, а друг път - дънкова чанта. Това да поканиш напълно неподготвени хора на сцената е риск, който актьорът поема, обезпечавайки го с умението си да импровизира и след това отново да се връща към текста.
Представлението "Всички страхотни неща" е само по себе си едно страхотно нещо. Спектакълът е водещо заглавие по световните сцени, има телевизионната адаптация по HBO, а у нас е под режисурата на Владимир Пенев.
След по-голямата част от пиесата, в която само чувахме за дългия списък, накрая той се появи на сцената - един голям кашон, побиращ всичките страхотни неща на света.
Какво ще се случи с тях след време? Идеята е, когато спектакълът вече не се играе, те да продължат живота си като бъдат събрани в книга и станат част от благотворителна инициатива.
Макар "Всички страхотни неща" да е едно различно представление, посланието в него е общочовешко и може би всеки би намерил нещо за себе си. А защо не и да остави нещо и от себе си...
