Плитък гроб с тленните останки на трима души, а под тях - на още четирима. И може би това е първият от още много подобни гробове.
Незаконните погребения в покрайнините на София на хора, починали в хосписи, шокираха България. От прокуратурата и полицията, които разследват случая, обявиха, че той е без прецедент.
Засега е идентифицирано едно от телата, а близките са обяснили, че са платили 1000 лв. за кремация и дори са получили урна с прах. Заподозрян за измамата е мъжът от траурната агенция, на когото са преведени парите. Вместо да извърши погребалната услуга, той е прибрал сумата и е заровил тялото в стари гробища, смята прокуратурата.
Всъщност наистина ли е толкова шокиращо това - че някакъв тарикат е намерил начин да изкарва лесни пари от нещо, което за доста от нас е отвъд табуто на суеверния страх?
Или по-шокиращото е, че отдавна не приемаме това за табу? Че да се гледа на възрастните, болните, терминалните случаи и на смъртта единствено като стока или товар не е цинизъм, а ежедневие?
Нима не сме претръпнали? От телефонни измами със старци; от репортажи за хора, които прибират пари, за да се грижат за възрастни и болни хора по домовете им, но не го правят; от пожари в старчески домове; от това на близките да се налага да плащат огромни суми и да чакат на опашка за хосписи, където някой да поеме непосилните грижи за терминално болните им роднини?
Не сме, ще кажете. А да сте видели протест на децата на хора с деменция, тежки инсулти или онкологични заболявания, които да искат места за родителите си в съответните хосписи и палиативни грижи, така както има протести за липсата на места в детските ясли, за лоши пътища или проблеми с тока и водата?
Няма такива протести и периодично появяващите се "шокиращи" истории си остават такива, най-много всичко да утихне с някоя проверка от отговорните институции или съдебен процес, когато става дума за отявлено престъпление.
Нещо повече - след като историята с незаконните гробове започва да се разплита, става ясно, че сума народ е знаел за нередности и некоректна работа на задържания за измамите, но никой не е направил нищо. Реакцията идва едва след като в гробището в Клисура буквално се виждат костите над плиткия гроб.
Шокиращото в случая е липсата ни на адекватна реакция като общество, защото това е ежедневието ни, а не някакви изолирани случаи, които не ни касаят. Но всички старателно си даваме вид, че не е.
В България по принцип имаме огромен проблем с достъпа до гарантирана адекватна грижа за най-уязвимите, но когато това са най-възрастните и терминално болните, липсата на обществен интерес е ужасяваща.
Масово възрастните или тежко болните хора, които не могат сами да се грижат за себе си, са оставени на близките си, а ако нямат такива - на нечия милост. Няма или почти няма осигурена или платена от държавата подкрепа - престоят в хоспис например изисква специализирани и скъпи грижи, но за тях обществено финансиране няма. Няма и достатъчно добре разгърнати патронажни грижи. Последните седмици, месеци и дори години на хиляди хора минават скотски, без достойнство, да не говорим за качество на живот. През това минават и немалка част от близките им.
След кошмара да се грижиш сам за някой, който изисква специализирана помощ, обикновено остава жестока травма, която искаш да забравиш. Нямаш силите или мотивацията дори да се върнеш към това, камо ли да участваш в някаква форма на обществен натиск, който да предпази другите от подобен ужас, например с осигуряване на достъп до тези грижи за всички.
Освен това у нас социалната, културна и народопсихологическа традиция гласи, че семействата и роднините са тези, които трябва да полагат грижите за възрастните. Срамно, недопустимо и обществено неприемливо е да пращаме родителите си в старчески домове или да ги изоставяме в хосписи.
Хиляди хора страдат ненужно от патриархалната нагласа, че са длъжни да гледат старите докрай, каквото и да им струва това. Резултатът са хиляди семейни трагедии и излишно страдащи възрастни хора. Но заради тази специфика всичко това остава зад стените на дома.
И не на последно място - какви са последните години от вече изживени животи просто не е приоритет на тези, на които им остават далеч повече. Не сме възпитани да смятаме достойнството в старостта за някаква особена ценност. Точно обратното - старият човек е товар, който някак трябва да понесем и нищо повече.
Само че с мълчанието и неглижирането на този проблем ние всъщност избираме да е товар. Защото когато се правим, че болни и умиращи няма, стигне ли проблемът до нашето семейство се налага да си го решаваме сами, което прави товара огромен.
Може би за всички ни би било най-добре да приемем, че под грижа не се разбира усилие, което някой лично трябва да положи, сменяйки памперси и чистейки подлоги. Да осигуриш на възрастния място, където за него ще се грижат добре, е не по-малка грижа от това да я полагаш сам.
Но такива места няма. Не и за хора, които нямат по 800-1000 лв. на месец да плащат за тях. Няма, защото всички ние като общество се правим, че проблемът не съществува и съответно не сме ги поискали от държавата, общината, или дори от църквата и благотворителни организации, ако щете.
Да, това е скъпо, бюджетът на бедна страна не е безкраен, но винаги успява да намери пари за нещо, за което мнозинството настоява.
Но то просто не го прави. Избрало е да се шокира, всеки сам да си тегли кръста, когато му дойде го главата, а после просто да забрави.
И да се прави, че не вижда алъш-вериша с болните и умиращите, докато сам не се окаже в купувач на тази стока.
