Слави Трифонов иска да проведе референдум. Не, не се бъркате, не сме 2016 г. и Франция вече не е европейският шампион по футбол, но пък други неща явно все си остават същите и не се променят.
В изявление по партийната си телевизия лидерът на "Има такъв народ" в края на миналата седмица се обяви за свикването на референдум по въпроса дали България да си остане парламентарна република, или да стане президентска. И поиска формацията му да влезе в следващия парламент като гарант, че от допитването ще има резултат.
Казано с други думи, Слави отново претопля "старата манджа" с допитването на народа, за да вдигне изборния резултат, като хвърли една въдица към поддръжниците на Румен Радев - политика с най-висок рейтинг към момента.
Проблемът обаче е, че сега наистина не сме 2016 г., а оттогава насам Слави вече на няколко пъти се издъни в парламента и от първа политическа сила на изборите през юли миналата година с резултат близо 24%, в момента социологическите проучвания поставят формацията му на прага от 4-те процента.
Тъжно и безславно пропадане. При подобни случаи някои хора в други държави обичат да казват "don't hate the player, hate the game", само че шоуменът и неговите сподвижници обвиниха всички други, включително и самата система, но не и себе си.
Неслучайно и Слави завърши своето обръщение с думите "сами срещу всички, заедно с вас" и отново прибегна до добре познатия популизъм, като реши да сменя цялата система. В случая формата на държавно управление или политическия режим.
Какво обаче представляват тези неща?
Всяка форма на държавно управление се изявява в условията на определен политически режим. Тя създава този режим.
Под режим обикновено се разбира съвкупността от методите и средствата при осъществяване на държавната власт, като заедно с формата на управление, двете се отнасят най-вече към отношението между институциите, тяхното създаване, структура и функции.
В този смисъл имаме много и различни видове форми на политическите режими. За нашия случай обаче ни интересува тази, която е свързана с отношението между държавния глава и трите вида власти - законодателната, изпълнителната и съдебната.
Както знаем, в Чл. 1. от нашата конституция пише, че "България е република с парламентарно управление." Това означава, че върховната власт произтича от българския народ, делегирал правото на управление в полза на свои представители в парламента, които от своя страна избират и подкрепят правителство, начело с министър-председател.
Цялата тежест на законодателната и изпълнителната власт попада именно в тези институции, докато държавният глава остава с ограничени функции.
При някои парламентарни демокрации президентите имат почти изцяло церемониална роля, докато при нас не е точно така.
Например Румен Радев има правомощия да налага отлагателно вето в законодателния процес, да сезира Конституционния съд, да насрочва дати за парламентарни избори, да действа като арбитър между партиите при липса на мнозинство, както и да назначава служебни правителства.
Нещо, което се оказа особено важно през последната година и всъщност предостави солидна власт на Радев в условията на политическа криза. На теория би трябвало да бъде неутрална страна, служейки като свързващо звено между партиите, търсейки консенсус между тях. В действителност обаче не се оказа точно така.
Затова и България, според някои, би могла да бъде определена и като полупрезидентска република, където нашият държавен глава съвсем не е оставен без инструменти за влияние. Все пак трябва да се отбележи, че в повечето подобни държави президентите имат значително повече правомощия.
Франция е класически пример за полупрезидентска република.
Там, както и при нас, имаме налице пряко избран президент, независим от парламент и правителство, което от своя страна е излъчено и действащо с парламентарна подкрепа.
Голямата разлика обаче е, че във Франция президентът назначава по свое усмотрение главата на изпълнителната власт - министър-председателя. Освен това президентът има властта да разпуска парламента, както и да освобождава и назначава министри.
Колкото повече власт се концентрира в държавния глава, толкова повече се върви към президентски режим на управление.
В републиките с полупрезидентски режими има и такива, в които президентските правомощия са значителни и макар да има правителство с премиер, всъщност цялата власт се държи от президента.
Така е в Русия, където абсолютно всички лостове на властта са под контрола на една партия около един-единствен човек, а опозицията и плурализмът са фасадни.
Така стигаме до това, което иска Слави - президентска република.
Президентският режим е различен от парламентарния със стриктно разделение на властите. Тук правителството не може да бъде сменено от парламента, както и изпълнителната власт не може да разпуска парламента, за да предизвика нови избори.
Класическият пример за това е САЩ, където има установена добре работещата система на "проверки и уравновесяване" (checks and balances) - трите власти се сдържат и в същото време не се оставят възможности да бъдат зависими една от друга.
В подобна система президентът иззема правомощията на министър-председателя и става едновременно глава на нацията и лидер на изпълнителната власт, като назначава своя администрация. Парламентът е автономен и не се съобразява с действията на правителството, но за сметка на това не може и да го свали с вот на недоверие. Единствената възможност остава импийчмънт на самия президент.
Така нито президент, нито Конгрес може да добие съществено надмощие, освен ако президентската партия не получи едновременно мнозинство и в двете камари, което се случва изключително рядко.
Това, което се получава, е, че двете власти са в непрекъсната конкуренция, а ролята на съдебната е да разрешава споровете между тях, така че да не се стига до блокиране на институциите.
За да се избягват подобни сценарии, единственият начин е целият политически процес да се основава върху търсенето на компромиси между президента и парламента.
Именно демократичната култура на компромис, в процес на развитие от близо 250 години насам, е една от най-важните черти в американската политическа система и я прави работеща, макар и далеч да не е перфектна.
Доста чести са случаите, когато не може да се постигне разбирателство между водещите партии и правителството, когато стане време за приемане на важен закон или годишния бюджет. Тогава в най-лошия случай се стига до така наречения правителствен шътдаун и частично спиране на работата на федерални агенции и служби.
В други места обаче съвсем отсъства културата на консенсус. В държави от Латинска Америка, Африка и Централна Азия с президентски режими историята познава случаи, когато се стига не само до блокиране на институциите, но и до насилие и преврати.
Често нежеланието за установяване на каквито и да е механизми за "проверки и уравновесяване" водят до концентрацията на цялата власт в ръцете на един човек и неговото обкръжение и превръщат президентския режим в авторитарна диктатура.
Споменавайки компромисите, няма как отново да не се върнем на Слави и неговата партия.
Те предлагат в България да бъде изцяло сменен режимът на управление, давайки примери със САЩ и Франция, въпреки че самите "Има такъв народ" за цялото си съществуване като политическа формация в нито един момент не показаха, че могат да правят компромиси.
Даже напротив - демонстрираха единствено и само твърдоглавие и абсолютна некомпетентност не само в комуникацията си с потенциални партньори, но даже и със своите избиратели. Затова и на предстоящите избори ще се борят със зъби и нокти да не изпаднат от парламента.
Самият Слави повече прилича на диктатор по начина си на поведение, говорене и управление на собствената си партия. Човек, свикнал да управлява еднолично шоуто си, неприемащ чуждото мнение и критика, който може единствено и само да се разпорежда. И той обяснява какво е демокрация?
Можем ли да си представим, че подобно нещо ще проработи в условията на българската политическа среда, където думата компромис автоматично се свързва със задкулисни договорки?
Когато преди повече от 30 години повечето държави от Централна и Източна Европа възприемат парламентарно управление или меки форми на полупрезидентски режими, това се случва с идеята властите да бъдат действително разделени и да се постигне равновесие, за да се предпази обществото от концентрация на власт в едно място след десетилетия на комунистически диктат.
Днес някои хора ни продават еднолично управление, обличайки думите си в повърхностен популизъм.
Зад това обаче лъха на безпомощност и отчаяна борба за някой процент повече.
