Ако човек гледа внимателно дебатите около гласуването за проектокабинета "Желязков", може да остане с впечатлението, че депутатите дебатират не върху бъдещо управление, колкото върху това кой има по-голяма вина за краха на минали правителства.
Още с началото на обсъжданията вече беше ясно - ГЕРБ-СДС предлага кабинет, който няма гарантирано мнозинство, а почти по всяка вероятност няма да събере достатъчно подкрепа.
Малко преди заседанието дори лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов минорно обясняваше как няма вяра в успеха на предложеното от самия него правителство.
Около половин час след началото на дебатите той сам призова кабинетът "Желязков" да бъде изтеглен от гласуване и партиите да ходят да агитират избирателите си и "да ги молят за прошка". Тъй като това не е допустимо по правилник, уви, обсъжданията продължиха...
Донякъде разбирам Борисов в това му желание, защото час след началото на дебатите трябваше да напрегна цялата си воля, за да потисна поривите да замеря телевизора с нещо тежко и да не избухна в патетични благопожелания по адрес на депутатите.
Мъчна работа е да се следят словесните излияния на българските народни представители и то не заради тежкия източен акцент на една немалка част от тях и видимите затруднения с говоренето пред публика на други.
Откровено дразнещо е да виждаш как парламентарните групи се замерят с опорни точки, докато умело извиват моралния си гръбнак, пропускайки неудобните за тях моменти.
От 3 часа и 15 минути обсъждания в пленарната зала имам много дълбоки съмнения дали е имало и 15 минути, в които депутатите да говорят за предлагания кабинет.
Вместо това имаше прекалено много спорове за това кой е довел до краха на предишното редовно правителство, добро ли е било то, кой проявява повече политическа безотговорност и на кого му пука по-малко за обикновените хора.
Клише до клише, опорна точка до опорна точка, заекване до заекване.
Всички политически сили отбелязаха ниската избирателна активност и проблема, който тя представлява, но някак всички пропуснаха една от големите причини да стигнем до това положение - няма как да гледаш заседание на парламента и да не останеш с впечатление, че намиращите се там само си губят времето за наша сметка.
Караниците и размяната на (недотам) остроумни обиди в никакъв случай няма да върнат доверието на българите в техния законодателен орган, в символа на представителната демокрация.
Народното събрание традиционно има един от най-ниските рейтинги на доверие и това до немалка степен е, защото самите хора, които трябва да отстояват интересите на нацията, се държат като нещо средно между подпийнали квартални чички с буен темперамент и обидени петокласници.
Ясно е, че има много взаимна неприязън, особено между ГЕРБ и ПП-ДБ, които все още има какво да делят след провала на общото им управление при ротацията. Има политически формации, които се борят за едни и същи електорати. Има и такива, които пък са диаметрално противоположни.
Напрежението е високо и понякога е нормално да избуява в емоционални сблъсъци. Не е нормално това да се случва всеки път.
Не е нормално и всеки път да гледаме как политиците подхождат избирателно към фактите, извъртайки до пределна точка какво е истината.
Подобно отношение е обидно за избирателите, които не са оборудвани с капаци за коне и непоклатима вяра, че дадена партия крие ключа към всички проблеми на държавата. Всяка партия има своите зилоти, уверени в безпогрешността на своите лидери.
Мнозинството от избирателите обаче не са такива и очакват нещо повече от политици и партии. Очакват най-малкото народните представители да се държат на висотата на постовете си.
Не е много да искаме представителите ни във властта да проявяват елементарното уважение към себе си и към избирателя и да не пробутват полуистини и откровени глупости в отчаян опит за трупане на политически капитал.
В момента обаче все още гледането на парламентарни дебати е грозно, противно и крайно демотивиращо занимание, което може да те докара до Синдром на Турет.
А по всичко личи, че това едва ли скоро ще се промени.
