Две нули. Не ни донесоха място сред лидерите в групата, даже победа няма как да изковат. Най-обикновено средностатистическо реми в средата на квалификациите. Как може да те вдъхновят тия две тумбести нули?
Да, но събралият се далеч над очакванията народ на „Васил Левски" изглеждаше някак доволен. Точица само, но спечелена с битка. С опит да се надиграе съперника, с удари, с изцеждане до последната силица.
Когато на националния стадион ехтят аплодисменти за отбора с герб на гърдите, това е новина. Бяхме позабравили усещането.
Не е станало чудо, не. Ако не сте гледали мача, успокойте пулса и шамаросайте вълнението, че може да сте пропуснали прераждането на българския футбол.
Много неща си бяха постарому. Иван Иванов пак ни изправя на нокти с някак хазартната си осанка. Бандаловски все така има проблеми с позиционирането и е слаб в центриранията, Манолев е разпилян и често бърка досадно и опасно пред нашата врата. Стилиян не става по-бърз с годините и сякаш така и не може да намира момента за ударите си. Благо не дава вид да е помръднал в развитието, а Макриев е спорен.
Майната му, отборът не игра правилно. Не си подаваше безкрайно и не се придържаше към някакви строги схеми, чертани от велики стратези.
Националният тим на България просто искаше да победи. Нападаше, опитваше, гонеше всяка топка, а при ударите на съперника пред него се изправяше или лягаше плетеница от тела. Иван не сбърка ни веднъж, Бандата не спря да тича и спаси сигурен гол в края, Манолев влизаше злобно и безпощадно в единоборства, Стенли даде и сърце, и дробове за каузата, а Благо търсеше постоянно с пас Макриев да завърши голово атаките.
Не е чудо. Позитивната гледна точка към до болка познатите лимитирани и неособено класни родни звезди е по-лесна след такова представяне. Набива се в очи. Отборът искаше да бие. А и бе готов да се раздаде на 120 процента за човека, който му е казал как да бие.
Май това е разликата. Матеус успя да направи чудото, неговата мисия е изпълнена. Той доказа, че от българските играчи може да се извлече над 100 процента от възможностите. Или по-точно - да се изсмуче и канализира в един мач за националния.
Защото талантът на повечето то тях е безспорен и се доказва всеки уикенд в клубните им тимове. Спорно е само дали искат да играят като отбор в националния и дали имат психика някога да победят във важен мач. Вчера България трябваше да победи и не стигна малко класа в завършека на атаките. Но психически един много млад български тим не се даде на съперник с огромен опит и треньор, който е явление в европейския футбол.
Как така Матеус стана един Хари Потър на националния? Как накара гъзарите да се хвърлят срещу ударите и да си помагат на терена? Защо никой не се сърди като го сменят или когато някой не му подаде точно?
Матеус разбра проста истина. Нашите играчи не са подготвени тактически и мотивирани отборно да се представят на ниво срещу силни съперници. Добри иначе футболисти идваха на ваканция с националния, не намираха причина да се нацапат на терена, живееха в някаква измислена йерархия по български, с тартори и чираци, която ликвидираше всяка възможност да се създаде здрав и боен колектив.
Германецът не може да допусне това. На него съзнанието не му побира такъв подход. А и Матеус явно усеща, че няма какво да губи. Хвърля смело по трима, че и четирима атакуващи играчи срещу отбор, който би на прословутите си контраатаки не кой да е, а световния шампион Испания на мондиала.
На Лотар не му пука от уволнение или провал. Неговото име и репутация във футбола няма да пострадат от такъв развой. Матеус само може да спечели ако направи чудо с футболистите, които сякаш са орисани никога да не се класират за никъде.
Сега надеждата е да затвърди доброто впечатление със смела и здрава игра в Подгорица през юни. Не с мисъл и някакви илюзии за класиране. Просто за да ни докаже, че можем. На себе си няма какво да доказва. Въпреки че вероятно сам ще признае - за да си успешен с българския национален отбор по футбол, не стига да си Лотар. Трябва да си Хари Лотар.
