Лесно е да се смята, че футболът не е най-популярният спорт в Норвегия. Суровият скандинавски климат е по-подходящ за каране на ски и за съзерцаване на айсберги от гоненето и ритането на топка. Националният отбор също не е някаква суперсила. Миналия уикенд падна с 0:3 у дома от Турция, а в тази група е и Нидерландия.
Ясно е на всеки, че норвежците трудно ще стигнат до Мондиал 2022. Пропускат и предстоящото европейско първенство през лятото. Свикнахме да липсват от големите форуми - точно като нас. Но в същото време страната се радва на невероятно младо поколение. А Ерлинг Хааланд и Мартин Йодегаард са само върхът на айсберга. Зад суперзвездите се крие цял ешелон от млади норвежци с амбиции и качества да покорят европейския футбол: Кристофер Айер от Селтик, Сандер Берге от Шефилд Юнайтед, Йенс Хауге от Милан и много други. И появата им не е някаква случайност, а закономерна тенденция.
Но нека се върнем към времената, в които повечето от тези момчета още не са били родени.
През 90-те години на миналия век Норвегия беше як отбор, а звездите му играеха във Висшата лига и другите елитни шампионати. На клубно ниво пък Розенборг беше готов на подвизи от всякакъв калибър. През 1997-а тимът стигна до четвъртфиналите на Шампионската лига, след което лидерите му се разпръснаха из цяла Европа (Юнайтед, Челси, Валенсия, Селта...). През 1999-а на финала в турнира между Манчестър Юнайтед и Байерн на терена на "Камп Ноу" имаше трима норвежци. А кой вкара победния гол за "червените дяволи" не е нужно да припомняме.
Селекционер на националния отбор беше легендарният Егил Олсен, който научи играчите си на прагматичен, но ефективен футбол, който им носеше успех. През 1998-а Норвегия достигна до осминафиналите на световното във Франция и победи Бразилия. В състава блестяха футболисти като Солскяер, Торе-Андре Фло и Рони Йонсен. Днес това е трудно да се повярва, но в края на споменатата година Норвегия се изкачи до второто място в ранглистата на ФИФА.
През 2000 г. скандинавците за първи път в историята си се класираха за европейско първенство и еуфорията в страната беше голяма, но след това започна упадъкът.
Розенборг рязко се срина в евротурнирите, а националите, подобно на нашите, така и не могат да хванат влака за голямо първенство вече повече от две десетилетия. 2009-а беше особено кошмарна. Розенборг сензационно загуби от Карабах в плейофа за Лига Европа, а националният тим се срина до 54-тата позиция в класацията на ФИФА.
Във футболната федерация изпаднаха в паника и се заеха с реформи. Първата промяна бе да се намали броят на легионерите в първенството. Постепенно средният брой на чужденците в отборите намаля от 8.5 на 6.5, но млади таланти така и не се появяваха.
Норвежците бързо се убедиха в безполезността на лимита на легионерите и подеха решаването на проблема по други начини.
Ренесансът започна с избора на нов координатор, който да отговаря за развитието на детския и младежия футбол - Хакон Гретлан.
Портфолиото му съвсем не е претенциозно и впечатляващо. Той никога не е играл футбол професионално (заради тежка контузия) и се насочва към треньорството съвсем млад. На 25 години получава магистърска степен по футбол от Норвежката школа по спортни науки, след което води нискоразредни и женски отбори.
През 2006 г. Гретлан е назначен в NFF (Норвежка футболна федерация) за ръководител на отдела за развитие на младите играчи. Започва да пътува из страната в търсене на таланти и именно той се смята за откривателят на Мартин Йодегаард.
Гледа го за първи път през януари 2010 г. в провинция Бускеруд, а в досието, което започва да води за 11-годишния полузащитник на Драмен, Хакон пише: "Удивителни умения. Освен това той е с две години по-малък от останалите играчи. Мартин има страхотен контрол над топката, действа разумно на терена и има отличен поглед върху играта."
Гретлан е назначен за координатор именно след страхотната находка, която прави в Бускеруд.
***
Норвегия има доста голяма територия, но малко население. По-малобройни са дори от нас - около 5 милиона. Но това по никакъв начин не обърква плана на Хакон, който в съществото си е много простичък - да се подобри инфраструктурата, за да може възможно най-много хора да играят футбол и да се пребори конкуренцията на зимните спортове. С други думи - масовост и достъпност.
За разлика от много други страни, в Норвегия държавата не финансира спорта. Той съществува и се развива за сметка на спонсори и инвеститори. Затова Гретлан се среща с ръководствата на норвежките клубове и ги убеждава да разширят академиите си. Всеки от тях отваря допълнителни секции и не отказва да запише нито едно дете, което има желание да тренира. Отварят се и училищни футболни школи, в които децата играят веднага след уроците.
В същото време NFF задължава клубовете да изразходват част от приходите си от телевизионните права за развитие на академиите и увеличава броя на откритите детски терени и игрищата с изкуствена настилка - те са особено важни за Северния полярен кръг, където дори през април е около нула градуса. От 2007 г. насам в Норвегия се откриват над 100 изкуствени терена всяка година, поне 15 от тях закрити.
Важно е да се отбележи, че планът на Гретлан се следва не само в големите градове, но и в най-отдалечените краища на страната. Според неговата стратегия във всяко населено място трябва да има достатъчно игрища и треньори за всички деца. И се получи. Хааланд излезе от 12-хилядното градче Брюне. "Държавата ни е голяма, а населението - малобройно. Затова се нуждаем от регионални точки за развитието на футболистите", обяснява Гретлан.
Благодарение на всичко това футболът най-накрая се превърна в национален спорт за норвежците. През 2020 г. в страната са регистрирани 325 хиляди души във всички възрасти, които играят организиран футбол, а по този показател спрямо населението си, Норвегия е лидер в Европа. В страната има 20 хиляди души с треньорски лиценз, а ежегодно 20 хиляди отбора от 1800 клуба участват във вътрешните турнири и първенства. Невероятно, нали?
***
Основната разлика между футболните и нефутболните нации е желанието за развитие и ресурсът, който са готови да впрегнат в името на прогреса. И въобще не става въпрос само за финансиране, а за анализ, модел и последователност. А специално норвежците доста си поблъскаха главите, за да открият причините за упадъка на футбола в страната. Инфраструктурата безспорно е много важна, но дали тя беше единственият проблем? Категорично не.
Във федерацията осъзнаха, че години наред са били допускани грешки, които са довели до срива.
През 90-те години норвежкият национален отбор се фокусира върху това да повтаря силовия и бърз игрови стил на Англия. Треньорите набират предимно атлетични момчета, а футболът не е от най-зрелищните - здрава защита, много движение без топка, някое и друго бързо крило и таран, към когото се изсипват топки. Преди четвърт век схемата със здрави играчи без особено въображение работи, но футболът не остана да тъпче на едно място и оттогава се промени много. В един момент норвежкият стил стана архаичен.
"Заспивахме увити в одеяло от нарцисизъм и удовлетворение. Бяхме толкова доволни от себе си, че си мислехме, че всички 200 отбора по света ще се учат от нас. С тази заблуда загубихме много години и цяло поколение", пише норвежкият журналист Ларс Тиернас за вестник "Aftenposten".
Вятърът на промяната задуха през 2010 г., когато за еталон се взе Испания с акцент върху техниката и контрола на топката. "Израснахме с футбол от Англия през 80-те, а сега норвежките деца гледат за пример Барселона, Реал Мадрид и други технични отбори - обяснява бившият скаут на Зенит и Монако Тор-Кристиан Карлсен пред The Athletic. - През последните 10 години в Норвегия се обръща повече внимание на модерните методи, контрола на топката и разбирането на играта."
До 13-годишна възраст децата не играят във формат 11 на 11, а 6 на 6 или 7 на 7 на по-малки терени (в Белгия също разчитат на подобна методика). За сравнение - в Англия излизат по 22-ма на терена от 10-годишни. Норвежката система е съобразена с индивидуалната работа: децата прекарват часове, практикувайки контрол на топката, пасове, далечни удари, дрибъл, позициониране, "четене" на играта и т.н.
"Треньорите не трябва просто да ги тренират, а да задават въпроси на играчите, да ги предизвикват и да ги насочват правилно", обяснява Гретлан.
На 14-годишна възраст най-добрите деца се разпределят между клубните академии и едва тогава започват да играят 11 на 11.
За да следят, че методиката се спазва стриктно са назначени супервайзъри, които постоянно обикалят страната и гледат тренировките.
На 16 години най-талантливите норвежки футболисти постъпват в National Team School (друго изобретение на Гретлан). Школата бе открита през 2014 г. и е част от базата на норвежкия национален отбор. Не е никак случайно. Тийнейджърите се докосват до големите звезди на страната и се учат от тях, за да могат след години да заемат местата им. Нарича се приемственост.
"Много хубаво, ама нищо от гореизложеното не е измислено от норвежците", би контрирал някой. И би бил прав. Но идентичността на норвежкия футбол се проявява чрез нещо друго (и това вече не е свързано с Гретлан). В страната играта съществува за удоволствие на хората, и най-вече за децата.
"Удоволствието" се регулира от специален закон за детския спорт. Той беше приет през 1987 г., а през 2007 г. беше модернизиран. Документът включва разпоредби за най-различни неща - от изискванията за безопасност на детските игрища до правила за провеждането на тренировките. И всичко е насочено към една-единствена целта - от малки децата да се запалят да спортуват.
"Вярваме, че да пленим децата да спортуват е много по-важно от задоволяването на интересите на родителите или треньорите. Ние сме малка държава и не можем да си позволим да има отлив на деца, само защото не възприемат спорта като забавление", обяснява Инге Андерсен (бивш генерален секретар на спортната конфедерация на Норвегия) пред The New York Times.
Ето и някои прелюбопитни факти:
• Децата се освобождават от стреса от резултатите. Националните първенства не се провеждат за деца под 13 години, а регионалните са за тези от 11 нагоре. Резултатите от мачовете не се публикуват, а двубоите между отбори под 13 години се играят по специални правила. Така например, ако даден тим изостане с четири или повече гола, той има правото да пусне допълнителен играч.
• Момичета се приемат във футболните школи наравно с момчетата. Те играят заедно до 16-годишна възраст.
54 спортни федерации в Норвегия гласуваха в подкрепа на Закона за детския спорт и го прилагат стриктно. При нарушения, федерацията или съответният клуб рискува да му бъдат отнети държавните субсидии (Норвегия не отделя пари за спорт от данъкоплатците, но дава част от доходите си от тотализатора и спортни залози).
Благодарение на взетите мерки норвежкият футбол се освежи невероятно много. В периода между 2008-а и 2014-а средната възраст на играчите в Елитсериен падна с повече от година (от 26,8 на 25,6), а рекордът за най-млад дебютант се актуализира почти всеки сезон.
Новото поколение веднага изстреля нагоре националните отбори.
През 2019 г. Норвегия U20 се класира за Световното първенство за младежи за първи път от 25 години. На въпросния мондиал Хааланд спечели "Златната обувка", след като вкара 9 гола на Хондурас. Отборът U19 проби на два пъти до груповата фаза на европейското първенство през 2018 и 2019 г., след като бе пропуснал 20 турнира на континента подред. 17-годишните също успяха да впечатлят, след като през 2017-а стигнаха до групите на европейското, а на следващата - до четвъртфиналите.
Само се огледайте какво става на континента. Около Хааланд има истерия, а Йодегаар пасна на Арсенал като дялан камък.
В Селтик наричат 22-годишния Кристофър Айер Новия Ван Дайк. Запътил се е към Милан.
При "росонерите" вече е Йенс Хауге, който на 21 и започва да се налага като титуляр. Има и седем гола. РБ Лайпциг се бори за титлата в Германия с могъщия Байерн Мюнхен, а един от основните нападатели е Александър Серлот. 25-годишен. Норвежец.
Сандер Берге пък е на 23 и е в Шефилд Юнайтед, но му е тесничко при "остриетата". Говори се за интерес от страна на Ливърпул и Манчестър Юнайтед.
Ето и още: Мортен Торсби (24, Сампдория), Матиас Норман (24, Ростов), Йорген Ларсен (21, Грьонинген), Хакон Евиен (21, АЗ Алкмаар), Брайън Фиабема (18, Челси), Николай Скоглунд (18, Спортинг Лисабон), Оскар Боб (17, Манчестър Сити).
"Постоянно следим норвежкия пазар - обяснява техническият директор на Генк Димитри де Конде. - Напоследък има много талантливи играчи, а норвежците притежават идеалния манталитет - те са скромни и трудолюбиви."
Стандартната схема за младите норвежки футболисти е следната: ярък дебют на 15-16 години, добър сезон или два у дома и трансфер в клуб от топ първенствата.
Естествено, че успеваемостта на скандинавските таланти не е 100-процентова. Примерите са доста. Мартин Самуелсен бе взет от Манчестър Сити, после беше в Уест Хем, а сега е преотстъпен на Олборг от Хъл Сити. Берсант Целина също премина през "Етихад", за да се озове в Дижон. Улрик Йенсен пък бе привлечен от Лион, но сега играе за Нордселанд.
А може би най-показателният пример за неразгърнат потенциал е този на Едуард Тагсет. На 14 правеше чудеса в родината си и изкара проби в Манчестър Юнайтед и Евертън, а на 16 се премести в школата на Ливърпул. Сега е на 20 и дори не е титуляр в Розенборг.
Но дори тази история е доказателство за силата на норвежката система. В крайна сметка Тагсет е от селце с 2500 жители, в което всички се занимават със земеделие (и футбол).
През 2019 г. журналистът Том Фари написа дълга статия за The New York Times за спорта в Норвегия. Текстът е истинска находка, а ето само еди абзац от него за норвежкото чудо:
"Представете си общество, в което 93 процента от децата спортуват в отлични условия. Там държавата не харчи нищо за спорт, но всички е абсолютно безплатно. Няма нездрава атмосфера на боричкане за резултати и етикети "силни" и "слаби". В такава обстановка тези, които имат талант, се превръщат в спортисти от световна топ класа. Говоря за Норвегия."
***
Страхотно за норвежците. И малко тъжно за нас. Изглежда, че имат всичко във футбола, за което ние само мечтаем. Как да ги стигнем норвежците? Няма как, нямат стигане. Но толкова ли е трудно да се опитаме да откраднем нещо от тях? Даже да го префасонираме, да го побългарим и да не държим чак толкова на техните стриктни футболни правила. Не ни е в природата. При нас винаги трябва да има малко тарикатлък и "пиниз". Но все пак да направим нещо, а не да тъпчем на едно място, че вече ни пари под краката - копаем дупка към ядрото на земята. Седим си в 1994-та, но Ицо Стоичков отдавна не господства по терените. Днес светът принадлежи на момчета като Хааланд.
