Непримиримият боец в халфовата линия на Реал Мадрид Федерико Валверде за пръв път сподели публично какво е изживял със семейството си покрай тежката бременност на своята съпруга Мина Бонино.
Животът на техния втори син Баутиста беше застрашен, а историята им предизвика огромна вълна от съчувствие и подкрепа сред публиката на "кралете".
За щастие, всичко завърши добре и Баутиста се роди успешно през юни тази година.
Преди това футболистът се забърка в голям скандал след един мач с Виляреал, когато причака на паркинга противниковия играч Алехандро Баена и му нанесе удар с юмрук в лицето. Оказа се, че са го провокирали следните думи на Баена по време на двубоя: "Колкото и да ревеш, синът ти няма да се роди."
Феде Валверде разказа за изживяното, както и за нелекия си футболен път до момента, в обширен материал за The Players' Tribune, озаглавен "Чудото":
Като се върна назад в живота си, виждам, че съм имал три перфектни дни.
Първият беше, когато от Реал Мадрид ми се обадиха. Втория - когато синът ми Бенисио се роди. А третият - когато се роди синът ми Баутиста.
За да стигнем до този трети перфектен ден, с моето семейство трябваше да преминем през ада.
Искам да разкажа тази история, макар че обикновено не съм приказлив и пазя нещата за себе си. Но чувствам нужда да разкажа, защото знам, че може да помогне на други хора. Особено на такива като мен, които предпочитат да крият болката си от всички. И повярвайте ми, такива има много в Южна Америка.
Но за да разказа тази история, трябва да започна от самото начало.
За да ви говоря като мъжа, който съм днес, трябва да разберете момчето, което бях преди.
В Уругвай нещата са по-различни. Трудностите са в кръвта ни. Не обичам да обяснявам, че сме били бедни и предпочитам да кажа, че мама и татко бяха бойци. Баща ми работеше като охранител в казино, а майка ми продаваше дрехи и играчки в сергия на колела на битака.
Понякога ходех с нея и сядах върху кутиите, без въобще да осъзнавам нейната саможертва. Най-лошото беше, че в края на дългия ден тя трябваше да сгъне всички дрехи, да ги прибере обратно и да добута цялата количка чак до къщи. А после да направи вечеря! И да ми пере мръсните чорапи! Представяте ли си?
Казвам ви - мама е моят герой.
Работеше от 8 сутринта до 7 вечерта, а баща ми от 8 вечерта до 6 сутринта. Имахме един час, в който да седнем заедно тримата и да изядем по едно малко парче месо. Тогава, в тези моменти, бяхме най-щастливите на света.
Но ако трябва да съм честен, условията, при които живеехме, ми се отразяваха. Като започнеш да играеш футбол и видиш, че приятелите ти имат повече от теб - дори да е малко повече - се чувстваш засрамен. Помня, че не исках съотборниците ми да идват вкъщи, защото хващахме само три програми по телевизията - безплатните.
През лятото лягаш в леглото и чуваш хлебарките в ъгъла на стаята. Моето легло беше просто един матрак на пода. Пружините бяха толкова счупени, че ако легнеш по средата, се оказваш затиснат в "сандвич" и трябва да викаш за помощ. Хахаха.
Сега ми е смешно, но тогава ме беше срам. Знаете колко брутални могат да бъдат децата на 11-12 години. Мислех, че ще ме спукат от подигравки, ако разберат как живеем. Затова бях много тихо дете и винаги бях затворен.
Оставях емоциите си за футбола и чрез него успях да променя ситуацията в семейството. За съжаление, и аз самият се промених. Когато станах професионалист в Пенярол на 16 години, се мислех за Бог. Не знам дали хората разбират каква лудост е да изживееш такава промяна и изведнъж разни хора по улицата в града ти да искат да се снимат с теб.
Получаваш съобщения от момичета, които не биха те погледнали до миналата седмица. Всички искат да ти бъдат приятели.
Дори да имаш страхотни родители като моите, невъзможно е да не се отклониш от пътя. За тези от нас, израснали в ерата на социалните мрежи, изкушенията са твърде големи. Помня как баща ми ми каза: "Хей, защо вече не се виждаш с този и този? Какъв ти е проблемът? Беше ти приятел от много отдавна, още когато играеше на улицата!"
Но бях заменил старите приятели с нови, също като много други млади футболисти.
Не че правех нещо толкова лошо, но бях станал надувко. Помня как малки деца ме чакаха зад оградата за автограф и си мислех "Ох, твърде изморен съм днес." Децата викаха "Хей, Феде, моля те!". Щеше да ми отнеме две минути, но ги отминах и си тръгнах.
Сега като се сетя, това ме убива, защото родителите ми не са ме възпитали така. И реално аз бях никой, бях просто още един идиот, който играе футбол и се бори за мечтите си.
Мога да го обясня единствено с това, че бях заслепен от внезапната слава. Тогава започнах да научавам и за бизнес страната на футбола.
Ако потърсите името ви в Google, ще видите истории за това как за малко да отида в Арсенал още 16-годишен. Това не е съвсем вярно. Нямам нищо против Арсенал, но не съм искал да ходя в Англия. Просто тогава бизнес страната на футбола беше взела връх.
Някои хора ми казваха: "Не би ли искал да играеш в Арсенал? Искаш да си останеш в Уругвай? Това е лудост!"
Реално това, което ми казваха, беше: "Всички ние можем да спечелим много пари, ако отидеш там".
Осъзнаваш, че във футбола животът ти не е само твой. Особено докато си млад, се чувстваш като заложник, а заложник става и семейството ти. Футболът е бягство към един по-добър живот, особено за нас в Южна Америка, а лешоядите знаят това - и те притискат по "мил" начин.
Пратиха ме на едноседмични проби, но не се чувствах комфортно. Ако мислиш само за материалните неща, предложението звучи страхотно, но не сме роботи. Семейството ми не можеше да дойде в Лондон с мен и трябваше да живея сам на 16 години без да говоря езика.
При всяко едно хлапе, което преуспява след заминаване в чужбина, ние не виждаме другите 100, които се провалят.
Бях достатъчно луд или достатъчно смел, за да кажа не и да остана със семейството. В главата си вярвах, че ще остана в Уругвай през цялата си кариера.
Но тогава получих обаждане, което промени целия ми живот. Играех в първенството на Южна Америка до 17 г. и ни предстоеше голям мач с Аржентина на следващия ден. Стоях в хотелската си стая, а родителите ми бяха в друга стая в хотела. Мама ми се обади и ми каза, че едни хора са пристигнали и искат да говорят с мен.
Имахме вечерен час, след който не можехме да напускаме стаите си, затова отказах: "Не мога, мамо, трябва да затварям".
Тя обаче ми звънна отново. "Феде, ела веднага. Тези хора са от Реал Мадрид".
Буквално смятах, че ми погаждат някакъв номер.
Изтичах до стаята и наистина там имаше двама непознати. В очите на мама имаше сълзи, но тя винаги плачеше, така че не знаех какво да мисля!
"Ние сме от Реал Мадрид. Вярваме, че можеш да станеш звезда при нас. Искаме да се преместиш с родителите си в Мадрид", казаха ми те.
При 500 000 футболисти в целия свят, Мадрид иска да привлече точно мен? Какво???
Това беше първият перфектен ден в живота ми. Защото видях колко радостни са майка ми и баща ми.
Бях на върха на света за няколко месеца. После, както винаги става, животът намери начин да ми напомни да бъда смирен.
Мога да посоча точния момент, когато разбрах, че съм никаквец.
Трябва обаче да разберете нещо. Поставете се за момент на мое място. На 17 сте, а допреди две години сте спали на матрака на пода. Сега подписвате с Реал Мадрид. Как да не изпаднеш в самозаблуда?
Когато пристигнах в Мадрид, мислех, че съм Меси и Роналдо в едно тяло. Хахаха, сериозно!
В моя защита ще кажа, че когато си на 17 нямаш идея колко глупав си реално, особено ако ти дадат малко пари и те обсипят с похвали. Тази комбинация е голям наркотик.
След първата ми тренировка с Реал Кастия се прибрах в съблекалнята и още бях в облаците. Толкова бях самоуверен, а дори не помнех почти нищо от самата тренировка.
Когато всички взеха да се преобличат, започнах да забелязвам какво носят. Колани на Gucci, портфейли на Louis Vuitton, чисто нови обувки Nike. А това не бяха легендите, не говорим за Бензема, Модрич или Марсело. Това бяха хлапетата от втория отбор!
Тогава осъзнах, че аз съм с тениска за 2 евро. А тези момчета носеха часовници, струващи повече от къщата на родителите ми в Уругвай.
Никога не съм се чувствал толкова малък. Изчаках, докато останалите се преоблекат и излязат на паркинга и тогава се преоблякох и аз.
Помня че същата вечер си казах: "За кого се мислиш? Това е Реал Мадрид. Мислиш, че си Кристиано? Никакъв не си!"
За щастие, имах ценностите на моите родители като основа. И щом осъзнах, че съм никой, започнах да оценявам всичко, което ми е дадено.
Помня как паркирах моето BMW X3 и се чувствах все едно имам Ferrari. Беше най-евтината кола на паркинга на отбора, но беше първата ми кола и се чувствах като крал.
Беше красив период, защото бях на път да стана мъж. Но това, което отключи всичко за мен - във футбола и в живота - беше Бенисио.
🗣 Fede Valverde: "When my wife finally told the world what we were going through, it changed everything for us. The way my teammates and the Madridistas had our back is something that I will never forget. They have me and my family’s respect forever. I would miss a pass, and… pic.twitter.com/f05Lgx5CGF
— Madrid Xtra (@MadridXtra) November 14, 2023
За мен най-важната част от историята е тази, в която станах баща.
Дори като бях на 19-20, играех, изкарвах пари и карах хубави коли, все още бях момче. Чак когато се роди първото ми дете, а аз бях на 21, животът ми наистина се промени.
Това беше вторият ми перфектен ден.
Преди този ден бях обсебен от представянето си на терена. След слаб мач не исках въобще да говоря с близките си за 24 часа, затварях се в стаята си и преживявах грешките си. Не знам дали така е здравословно, но когато играеш за Реал Мадрид, напрежението е най-голямото в света.
Чак когато Бенисио се роди, вече се чувствах като човек, прибирайки се след лош резултат. Когато вече се научи да ходи, ме посрещаше на вратата с играчката в ръцете си и ме прегръщаше. Не се интересуваше от мача, въобще не знаеше какво е футболът.
Неговата любов ме промени като човек и като футболист. Психиката ми имаше нужда от него, защото никой не ме съди толкова строго, колкото аз съдя самия себе си. А жена ми Мина? Тя е на друго ниво! Познава футбола много добре и е от Аржентина, знаете ги там какви са. Хахах. Какво и да направя, никога не е достатъчно.
Помните ли, когато Аякс ни отстрани от Шампионската лига? Качваме се в колата веднага след мача, аз съм вбесен, а нейните първи дума са "Сериозно ли, Феде? Какво беше това? Така ли смяташ да играеш за Реал Мадрид? Изобщо не поемаш рискове. Трябва да шутираш, това е най-силният аспект от играта ти".
Трябваше да усиля музиката докрай, за да заглуша нейния анализ. И най-лошото - никога не бих ѝ го казал, така че дано тя не чете това - най-лошото е, че беше права.
Но затова като се роди синът ми, промяната беше невероятна. Нищо чудно, че най-добрият ми сезон беше 2021/22, когато Бенисио беше на две годинки и се превръщаше в малко човече с характер.
Когато с Реал Мадрид спечелихме Шампионската лига през миналата година, почувствах, че най-после съм оставил своята следа в отбора. Няколко месеца по-късно разбрахме, че очакваме второ бебе. Бяхме толкова, толкова щастливи.
През първите няколко месеца всичко беше перфектно. Но един ден на Мина ѝ се наложи да посети своя лекар за някои изследвания и тогава всичко се срина. Докторът ни каза, че бременността е под много висок риск и че е много малко вероятно нашият син да оживее, ако бременността продължи. Той добави, че ще следят ситуацията в продължение на месец, но през същото време няма какво друго да правим, освен да чакаме.
Представете си да чуете тези думи... "Вашето бебе сигурно няма да оживее." Не мога да опиша болката. Жена ми страдаше физически и психически всеки ден. А аз просто се изключих. Аз съм човек, който държи всичко вътре в себе си. Знам, че това не е здравословно, но просто съм си такъв. Никога не искам да ме виждат да плача, никога. Дори и семейството ми.
🗣 Fede Valverde: "A few months after winning the Champions League, we found out we were pregnant again. We were so, so happy. For the first few months, everything was perfect. But then Mina went to see her doctor one day for some scans, and that’s when everything fell apart.… pic.twitter.com/mAcbXywHfS
— Madrid Xtra (@MadridXtra) November 14, 2023
Родителите ми идваха да вечерят при нас и майка ми тръгваше да казва: "Феде, виж..." Бам. Това беше достатъчно. Ставах от масата и отивах в спалнята, за да бъда сам. През 20-те часа от деня, в които не се занимавах с футбол, аз напълно се изолирах. Никакъв телефон. Никакъв iPad. Просто тишина.
Чувствах, че трябваше да съм твърд като скала, защото всички останали страдаха. Влизах в роля, нали разбирате?
Силният, непоклатим човек, който казва на жена си: "Всичко ще се нареди по волята на Бог". Но когато бях сам, плачех с часове. Отивах в банята за 15 минути и в 10 от тях плачех с глава в ръцете си. В сутрините преди мачовете, когато трябваше да съм концентриран и спокоен, аз лежах в леглото и си мислех за нашия син отново и отново...
Понякога не играех добре и го знаех, чувах освиркванията на феновете. Освен това след мачовете трябваше да отговарям на въпроси на медии, но не показвах емоциите си, нито казвах на хората какво се случваше. Беше ш**** ад. Съветът ми към хората, които преминават през нещо подобно, е да не бъдете инатливи като мен. Не бива да страдате в изолация.
След един мач през април срещу Виляреал нещата удариха дъното. Всички знаят за заглавията. Знаят и за двете версии на "историята". Не искам да се сещам за тези грозни неща.
Всичко, което искам да кажа, е следното... На футболния терен можете да ме наричате почти всичко, това не ме дразни. Аз съм уругваец, за бога. Но има определени граници, които не преминаваш. Не просто като футболист, а като човешко същество.
Ако говориш за моето семейство, това вече не е футбол. Тогава беше пресечена граница. Трябваше ли да реагирам? Може би не. Може би трябваше да се прибера вкъщи и да изям един бургер с моя син - да хапваме пилешки хапки и да гледаме анимации.
Аз обаче съм човешко същество и понякога трябва да защитавам себе си и своето семейство. Заболя ме, когато видях как медиите ме изкараха агресивен човек. Бяха казани много лъжи, които впоследствие бяха опровергани. Но, често казано, мога да призная, че не съжалявам за нищо, защото това ме направи по-силен човек и сближи още повече нашето семейство.
Слава богу, след този мрачен ден нещата се подобриха.
Когато съпругата ми най-после разкри пред света през какво преминавахме, това промени всичко за нас. Никога няма да забравя начина, по който моите съотборници и мадридистите ни подкрепиха.
Те завинаги имат моето уважение и това на семейството ми. Подавах лош пас, а те отвръщаха със скандирания на името ми. На "Бернабеу", където очакванията са толкова високи, това е малко чудо. Да чуя как 80 000 души ме подкрепят така в моя най-тежък момент ми се струваше като 80 000 прегръдки. На всички вас... Всичко, което мога да кажа, е "благодаря".
След месец и половина на чист ад, получихме най-добрите новини в нашия живот. Прегледите бяха много по-добри и изглеждаше, че бременността можеше да продължи. Разбира се, остатъкът от тази бременност също беше невероятно напрегнат период. Докато не държахме нашия син в ръцете ни, не можехме да си отдъхнем.
Но, слава богу, през юни нашият син Баутиста дойде на този свят. Здрав и щастлив. Нашето чудо. Третият перфектен ден в моя живот.
Знаете... не се отнасям щадящо към себе си нито във футбола, нито в живота. Не мисля, че преди това някога съм бил напълно доволен. Никога не бях чувствал, че съм наистина успешен или че съм постигнал достатъчно.
Но в онази сутрин в болницата, когато съпругата ми държеше Баутиста в ръцете си, аз си помислих: "Феде, погледни ги. Това е. Ти победи."
