Когато здравният предприемач Елизабет Холмс е обвинена в измама заради компанията й за лабораторни тестове Theranos миналата година, голяма част от медийните дискусии не са свързани с нейната корпоративна безотговорност и потресаваща злоупотреба с доверие.
Огромен процент от дискусиите са свързани с избора й на облекло - черни сака, черни свободни панталони и най-важното - черни поло блузи.
Пред женското списание Glamour през 2015 г. самата Холмс споделя, че най-вероятно има поне 150 такива модела и ги определя като "нейната униформа". Тя признава още, че това е истинско улеснение, защото всеки ден облича едно и също и не се налага да мисли за облеклото си непрекъснато.
Изказванията на Холмс се оказват до голяма степен иронични, като се има предвид нейната пъстра бизнес кариера, която е повече форма, вместо съдържание, и повече демонстрация на имидж, вместо почтеност.
Колкото и странно да звучи, тези детайли изглежда разкриват донякъде характера на Холмс.
Според бивш неин служител вкусът й за пуловери е съзнателно подражание на покойния гуру на Apple - Стив Джобс, който рядко можеше да бъде заснет без някое от многото си черни полота с марка Issey Miyake, които притежаваше приживе. Неговата репутация на бунтар, който не зачита обществените норми, се асоциираше с този елемент от гардероба му.
Черните му полота създаваха представата за хладен интелект и липса на всякаква суетност.
Те показваха, че той е различен тип бизнесмен - визионер, който не играе по правилата на нито един борд на директорите. Ако се обличаше като Бил Гейтс или Джеф Безос, може би нямаше да помним Джобс като нещо друго, освен необичайно проницателен изобретател.
Така идва въпросът как базов елемент от облеклото започва да придобива толкова мащабна значимост?
Отговорът се крие в неговата простота. Полото е толкова привлекателно, основно защото не носи онази формалност на комбинацията между риза и вратовръзка, но и изглежда далеч по-елегантно от безформените тениски. Така то се превръща в златната среда между официалност и безгрижие.
Полото е достатъчно елегантно, за да се носи под сако, но в същото време е неформално и комфортно за редовно ежедневно носене.
Създадено в края на XIX век като практично облекло за играчите на поло (оттам идва и името му), то първоначално е с утилитарен дизайн и се носи основно от спортисти, работници, моряци и войници. Но в зората на XX век първите европейски бохеми вече виждат потенциал в елегантната му функционалност, която пасва на зараждащите се модернистични идеи и дизайн.
Голяма част от заслугите за последвалата популярност на полото могат да бъдат приписани на британския драматург Ноел Кауърд, който редовни носи поло през златните си години - 20-те години на XX век.
Той казва, че възприема тази дреха основно заради комфорта й, но тя се превръща в търговска марка, която незабавно показва презрение към традициите и остарелите разбирания за стил.
Не на последно място, полото набира популярност заради провокативните възможности, които създава.
Марлене Дитрих с нейната андрогинна визия харесва полото и го съчетава с торбести, мъжествени като излъчване костюми и многозначителни усмивки през 30-те години. Писателят Ивлин Уо междувременно смята полото за "най-удобно за разврат, защото премахва всякакви неромантични неща като копчета и връзки".
И все пак моментът на истинската слава на полото не настъпва чак до края на Втората световна война, когато културният ренесанс на Париж след окупацията прави дрехата задължителна за екзистенциалистите по цял свят.
Полото започва да се свързва с бляскавите писатели, артисти, музиканти и филмови звезди, свързани с града - Ив Монтан, Жюлиет Греко, Жак Брел и Майлс Дейвис, както и много други. Одри Хепбърн възприема този стил, след като снима в Париж "Клоунско лице" (1957 г.) и след нея и други холивудски звезди повличат крак.
По-важното обаче е, че асоциациите с Франция - мрачна, шикозна и дълбоко сериозна - печели на полото ъндърграунд имидж в САЩ през 50-те.
През следващите две десетилетия всички от Лу Рийд и Джоан Дидиън до Елдридж Клийвър и Глория Стайнъм са снимани да носят поло.
Боб Дилън рядко е виждан с нещо друго, освен с поло в неговия така наречен "Електрически период" на 1965-1966 г. през същото десетилетие Анди Уорхол възприема черното поло като свой емблематичен стил и го съчетава с тъмни очила и небрежна перука.
Това несъмнено е най-ефективната смяна на имидж в историята на изкуството - неговото облекло преди голямата слава се състои от официални костюми и вратовръзки.
Модата обаче винаги се поддава на пародии и със склонността си да се плъзга към низините на обществото.
През 70-те години полото е актуално в гама от крещящо ярки цветове, което убива илюзиите, че дрехата е готина. Вземете за пример гардероба на Леонардо ди Каприо от "Имало едно време... в Холивуд" - всичкият този стил отива по дяволите. Нещо повече, стандартният черен вариант започва да се възприема като знак за претенциозност.
Във филма от 1997 г. "Винаги ще има утре" героят на Джонатан Прайс - подобен на Рупърт Мърдок медиен магнат - носи черно поло в почти всяка сцена. Това излъчване трябва да демонстрира колко е надменен, какъв мегаломан е и колко фатално надценява интелектуалните си способности.
Май Елизабет Холмс не е обърнала внимание на тези подробности...
Въпреки всичко полото винаги е полезно, практично и твърде готино, за да събира прах в кошчето на историята. Ако се съмнявате, вижте класическите черно-бели снимки на Velvet Underground или Стив Маккуин в "Булит" от 1968 г. или Анджела Дейвис и снимките й от 1969 г. Списъкът може да продължи до безкрайност.
За почитателите на полото любимият им кадър на тази дреха винаги ще е най-ранният й образ, който е познат.
Рисуван през 1898 г., когато той е само на 26 години, най-добрият автопортрет на германския художник Бернхард Панкок го улавя малко над нивото на кръста, до прозореца в просто декорирана стая. Рошавата му коса, извити мустаци и израз на тотална увереност напомнят за младия Рембранд, но отдаването на почит към историята на изкуството е изкривено от плътно обхващащото тялото му черно поло, което носи.
И от композиционна гледна точка, и като дреха, изборът на Панкок изоставя излишната натруфеност на модата от тази епоха - яка, сако, връзка - и ни кара да съзерцаваме основните аспекти на картината и чертите на изобразения на нея художник.
Всичко това е много преди светът да се присъедини към тенденцията, без да подозира попкултурните конотации, който този крайно практичен елемент от облеклото ще придобие, Панкок дестилира същността на модерността в една картина.
Той изобразява себе си като човек от XX век, преди той още да е настъпил, и без да го подозира, и като човек от XXI век.
