Всички сме слушали приказките за българските чорбаджии. Всички знаем и че в годините на Възраждането българският дух и самосъзнание стоят на най-високата си точка.
И има едно място, където люлката на българската култура и историите за чорбаджиите се срещат - Старият град в Пловдив.
Старите къщи по калдъръмените улици на Небет тепе са наредени като лястовици на жица. Внушителни, грамадни за времето си постройки, капсулирали водата и въздуха на хората от върха на социалната пирамида през XIX век.
На такива места на човек му се иска стените да можеха да говорят. От фасадите на къщите лъха на разточителство, на пари, но и на развит вкус за естетика, чужд на масовия българин в онези години.
Трудно е да се повярва, че човек, разположил себе си сред подобно охолство, ще умре беден на улицата. Невъзможно е и да си представим, че български чорбаджия, застанал високо в класовия слой, се е бунтувал срещу турската власт и е изразявал непримирението си в обзавеждането на дома си.
Но и двете твърдения са верни. Случили са се в Пловдив, в Стария град и са ми разказани от екскурзовода Вангел Илиев, който ме развежда из историите от старите къщи в града.
Започваме от дома на арменския търговец Степан Хиндлиян.
Ако видите тълпа китайски туристи да се снимат пред фасадата на къща, бъдете сигурни, че това е къщата на Хиндлиян. Това е перлата на архитектурния резерват. Един от най-големите, автентични и пищно обзаведени домове в Пловдив.
"Важно е да се каже, че архитектурата на къщата не е типично възрожденска. Като стил, това е балкански барок, или барок от Истанбул - термин, измислен през 90-те. Този тип къщи са характерни за Балканите, защото представляват среща между Запада и Изтока. Имаме характерни ориенталски елементи, но и влияние от Западна Европа", разказва Вангел Илиев.
Дърворезбата по таваните, от друга страна, показва, че арменският търговец на текстил и подправки е харесвал и българското занаятчийство.
Няколко държави се пресичат в дома на Хиндлиян, а това прави декорацията на дома му уникална.
Чорбаджията е имал афинитет към ориенталското изобилие и рахатлък, допадала му е изтънчената мебелировка на Западна Европа и по негласен канон за времената си е организирал изложба по стените с илюстриране на местата, които е посетил.
Истинското име на Степан Хиндлиян всъщност е Степан Манук. Хиндлиян е прозвище и означава "индиец", дава му се, когато се връща от пътуването си в Индия.
Търговецът е представител на една от четирите големи арменски фамилии, живяли в Стария град. Пристига в България с първата арменска вълна през XVII век и се установява в Пловдив, където построява къщата си и поставя основи на бизнеса си с коприна, текстил, зърнени храни и подправки.
Първият му брак е с българка. Женейки се за нея, Хиндлиян предизвиква нормите на арменското общество, което не е одобрявало смесените бракове. Прието е било арменците да се сродяват само с арменци.
В една легенда се казва, че в деня на сватбата, по време на първия танц на младоженците, полилей пада върху главата на булката и я убива на място. Но според екскурзовода Вангел Илиев, тази история е по-скоро мит.
По-вероятно е първата съпруга на Степан Хиндлиян да е починала от коремен тиф, разпространено за онези години заболяване.
Дали за да не предизвиква отново съдбата, или по любов, но вторият път Степан Хиндлиян се жени за арменка, с която има седем деца.
Голямата фамилия на търговеца е живеела нашироко въпреки числеността си. В къщата ще ви посрещне огромно антре и двор, чиято цел е да пресъздават живота на улицата.
Тъй като са били заможни и в близки връзки с турската власт, наследниците на Хиндлиян не се осмелявали да излизат често на разходки навън, за да не се срещат с общественото порицание.
Затова по стените на къщата има нарисувани дървета, слънца и цветя, които да тушират ефекта от факта, че собствениците прекарват дните си между четири стени.
За тази цел помагали и глезотиите, някои от които чудо на техниката, с които Хиндлиян оборудва дома си.
По правило разпределението на къщата му включва приемна, кабинет, стая за посрещане на гости, спални, пушилня, женска стая с изглед към улицата, където жените се събирали, за да наблюдават минувачите и да клюкарстват, и помещение за прислугата.
Но това, което прави най-силно впечатление в къщата на Хиндлиян е банята, тип хамам. През Възраждането в Пловдив е имало около 140 обществени бани, но тази в дома на Хиндлиян е сред първите частни.
Боядисана в бяло и скрита от очите на хората заради суеверие, банята е съвместявала хигиената с удоволствията на СПА център.
От отсрещната страна на помещението се намирала кухнята, чиято пара по тръбите осигурявала подовото отопление на банята. При отварянето на една от дупките в стената изпаренията влизали в стаята и превръщала обикновената баня в парна.
На втория етаж в дома си Хиндлиян по обичай е посрещал гостите. Приемната има императорски размери и многобройни подсказки за луксозен начин на живот. Вътре тече чешма с ароматизирана розова вода, а по стените могат да се видят алафранги - стенописи, проследяващи пътуванията на Хиндилян.
Търговецът е плавал по море, а когато се връщал в България, спазвал ритуалната традиция за пътешествениците - връчвал на художник пощенска картичка или марка със световна забележителност и поръчвал да я нарисува на стената в дома му.
През Възраждането нищо не говорило по-категорично за богатство от пътешествията. А алафрангите действали като способа, чрез който Хиндлиян парадирал с екскурзиите си, подсказвайки на другите, че хазната му е пълна.
Обикновено гостите сядали в приемната пиели кафе и нямало как да не забележат, че домакинът им е бил в Египет, Истанбул и Скандинавието.
При смяната на собственици след смъртта на Хиндлиян много от стенописите на неговите екскурзии са покрити с нова боя и заличени, но по чиста случайност, замазката е помогнала да се консервират в автентичния им вид.
Когато къщите от Стария град официално стават музеи, реставраторите е трябвало да свалят седем слоя боя, за да стигнат до оригиналните алафранги.
С настъпването на Освобождението Степан Хиндлиян се среща с обществена присъда, от която цял живот е странял. Прокуден е от дома си и умира в бедност на улицата.
През 1915 г. разкошната му къща става убежище за бягащите от геноцида арменци. 60 семейства са живеели сред някогашната луксозна обстановка, преди домът да се превърне в музей за туристите.
По-различен е пътят Никола Недкович - собственик на първата реставрирана къща в Стария град.
След убийството на баща му при подготовката на Априлското въстание, търговецът на тъкани се премества от Карлово в Пловдив и променя фамилията си от Недков на Недкович.
В дома му могат да се видят разнообразие от дребни елементи, които свидетелстват за надигналата се неприязън към османската власт: нарисувания вързан лъв на входа на къщата, олицетворяващ България под робство, изобразяването на животни в разрез с каноните на исляма и поставения иконостас за молитви.
Виждат се и сходните с къщата на Хиндлиян акценти от живота зад портите, които подсказват, че и фамилията на Недкович е прекарвала по-голямата част от дните си вътре, а не вън.
Жените се събирали в клюкарника, пиели кафе, наблюдавали минувачите и обсъждали слуховете около тях и дрехите им.
Седенки се организирали и в приемната, обзаведена в ярки летни цветове. Интересното при къщата на Недкович е, че основните стаи символизират годишните сезони. Местата, където се събирали хора, са в летни и есенни акценти.
Стаята, в която настанявали родилка 40 дни след раждането, е обзаведена в зелено, а трапезарията е тъмна и мрачна, подобно на зимата.
При мебелировката търговецът е следвал европейската мода, а не ориенталската като други чорбаджии, негови съседи. В приемната например има един от редките за България сдвоени столове tête à tête, където двама души можели да си говорят на ухо, без останалите да ги чуят.
Под къщата са издълбани тайни коридори, които прислугата на Недкович е ползвала ежедневно. Стопанинът е държал служителите му да са като фантоми. От кухнята или от помещението за слугите влизали през тайна врата, минавали по подземния коридор и от врата в стената влизали директно в приемната.
Един от коридорите води право към улицата, така че никой от прислугата да не минава през основните стаи или през парадния вход, когато иска да излезе.
След Освобождението Недкович е пощаден от народния гняв, а домът му става средище за интелектуални беседи с дейци като Иван Вазов и родителите на Елисавета Багряна.
Търговецът е имал само една дъщеря, която остава, така да се каже, стара мома. След нейната смърт наследството на къщата преминава в ръцете на държавата.
Къщите на Степан Хиндлиян и Никола Недкович са от редките бижута в Пловдив, където историята продължава да живее чрез множеството реставрации и изкупуване на мебели от антиквариати.
Голяма част от останалите стари къщи днес служат за художествени галерии - като например домът на Стоян Чомаков, в който се помещава постоянната изложба на Златю Бояджиев.
От други е останал занаятчийският етаж - като аптеката на гръка Сотир Антониади, един от първите работещи фармацевти по нашите земи, който е разполагал с модерна за времето си каса и е забърквал рецептите на цар Фердинанд.
Стереотипният образ на българския чорбаджия трудно може да устои на живата история, представена от екскурзовода Вангел Илиев при разходката в Стария град.
Големите търговци са били хора, побрали в домовете си пъстър културен живот и впечатляващи истории, които чакат да бъдат споделени.
---
Съдържанието е изготвено по проект на Министерство на туризма.
