Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пътнико свиден, пътнико драг: За първите екскурзии на Запад след соца

Блазе им на младите, че виждат свят, без да трябва да виждат жената в кръглия отвор на което и да е гише Снимка: Getty Images
Блазе им на младите, че виждат свят, без да трябва да виждат жената в кръглия отвор на което и да е гише

Въпрос към по-старичките: Вие къде в чужбина сте ходили "преди демокрацията"? СССР? Чехословакия? Чак до Балатон, на обмяна на опит?!

Еми браво! Понеже аз никъде. Най-близо до някоя външна граница съм стигала като ходехме на гости у роднините в Петрич (макар че и самият Петрич се водеше до 1990 г. един вид чужбина).

Освен Кореком, най-осезаемата ми представа за Запада беше Югославия - заради изпълнения с вносна магия и несравнима сладост двуцветен аерокрем в стъклени чаши за бира, цигарените дъвки, които не толкова дъвчехме, колкото "пушехме", и Гойко Митич, разбира се.

Познавахме западния свят само от филмите и пощенските картичките и предполагам, че ни се струваше толкова вълнуващ, най-вече защото беше забранен за достъп.

На стигналите до него се гледаше като на същински Икари - хора като мен и теб, само че успели да преодолеят гравитацията на тежкия социализъм и да полетят към слънцето... при това без да се разтопят крилата им.

Според статистическите годишници през 80-те едва около 500-700 хил. българи са посещавали годишно чужди държави, като едва 1-2% от тях са пътували до несоциалистически страни и то със служебна цел. За сравнение: само през месец юли тази година пътувалите в чужбина българи са били 731 700 хиляди, като целта на 45% от тези пътувания е била почивка или екскурзия.

С други думи, вече не е необходимо да си партиен функционер, член на държавен фолклорен ансамбъл, спортист или Людмила Живкова, за да те пуснат в чужбина.

След събитията от ноември 1989-а, които поставиха началото на демократичните процеси у нас, първата мисъл на много от моето поколение, едва навлезли в пълнолетието младежи, съвпадаше с емоционалното пророчество на Богдана Карадочева, че ех, ще настъпи такъв живот, че само си викам "Дано".

Представяхме си как Сезамът към Запада най-после ще се отвори и ще ни приласкае към богатствата и чудесата си, които са били отказвани на бабите и дядовците, на майките и бащите ни толкова години.

Така и стана. Донякъде...

Вече беше възможно да се пътува и до страните от капиталистическия блок, заклеймени по време на Студената война като вражески.

Обаче ние толкова отдавна искахме да спим с врага, че през онези първи години на демокрация дори не отчитахме факта, че, колкото и американски филми да бяхме изгледали и касетки на Motorhead, Майкъл Джексън и Сандра да бяхме превъртели, пак не бяхме толкова подготвени за първите си срещи със Запада, колкото си мислехме, че сме.

За сметка на това обаче Западът беше подготвен за нас. И се беше подготвил добре - с тонове бумащина.

Вярно, вече ги нямаше агентите на Държавна сигурност, които да гледат под лупа досиета и да душат във врата на всеки, тръгнал да пътува в небратска и несоциалистическа страна, обаче други копои заеха местата им - служителите в софийските посолства и консулства.

Те бяха тези, които в продължение да седмици и месеци се уверяваха дали формулярите за получаване на виза са надлежно попълнени; които изискваха да предоставиш хотелска резервация или покана за гостуване от частни лица и институции, както и банково извлечение - един вид финансова гаранция, че можеш да си позволиш да пребиваваш в конкретната страна. За полагането на целия този бюрократичен труд се заплащаше предварително солидна такса.

Положението беше малко Тото 2, понеже имаше вариант изобщо и да не се паднат твоите числа, т.е. от посолството да преценят, че не си читав кандидат за виза. Хем агнето изядено, хем вълкът сит.

За ужас и неудобство на провинциалистите от по-отдалечените кътчета на родината подаването на документи не ставаше дистанционно, а само очи в очи с жената, чието лице изпълваше кръглия отвор на гишето в съответното посолство.

А тя, също като лелката в общината, аптеката или психодиспансера, гледаше лошо и подозрително, като в погледа често можеше да се прочете безмълвния въпрос: "Закъде си тръгнал бе, алоо, като нямаш два лева да се усмихнеш?". Но дори и да имаше човек два, а и повече лева, пак беше тегаво.

Да речем, че искаш да отскочиш до Париж да си напазаруваш едно шалче от "Галери Лафайет". Това добре, обаче, освен ако не си персона със специален статут, това нямаше как да стане от днес за утре, защото не беше възможно просто да си купиш билет и да полетиш към изгрева. Или към залеза - зависи от посоката. Така че плановете за шалчето трябваше да започнат поне два месеца предварително.

Никоя от горепосочените бюрократични, финансови и логистични пречки обаче не можеше да ни откаже от отколешната мечта "да видим свят": да чуем любима група на живо в Лондон (баси якото!), да пием бира на "Мариенплац" (баси скъпото!), да си купим някоя дрешка от H&M (баси гъзарията!) или просто за да се снимаме пред някой водоскок в Рим (с апаратче!).

Помня първите си ходения в чужбина в средата на 90-те като да беше вчера. Голяма мизерия.

Парите стигаха само за няколко дни и то ако нощувах в долнопробен хостел, делейки стая заедно с още десетина въшлясали младежи, които вятърът на промените беше довлякъл откъде ли не.

Понякога обаче парите не стигаха и за хостел, а не ми се е искало да нoщувам в дома на чичкото с червена бейзболна шапка, който ми е купил порция крилца в Burger King. Спала съм в парк. И на пейка на гара - от немай-къде.

Взимала съм си импровизиран душ (разбирай, обтриване на лице и подмишници с мокри хартиени кърпи) в тоалетните на ресторанти и хотелски фоайета. Крала съм сушени бананови кръгчета и кутии с картофена салата от супермаркети, за да спестя за билет за влак до следващата дестинация.

Гонили са ме сутеньори покрай каналите на Амстердам, за да ми счупят главата. Пила съм капучино на прах, разредено с бира - този път обаче не от немай-къде, а за да се направя на готина.

Но нищо от това нямаше значение и не ми тежеше, защото бях на 20-и-няколко и разполагах с някакви си спестени триста долара "от закуски", които, колкото и малко да бяха, ми даваха шанса най-после да скъсам метафоричния синджир, който, откакто се помнех, ме беше държал в плен на една мракобесна, смачкваща човешкото достойнство култура.

Култура, в която нямаш право да се заявиш като личност, а само като чавдарче, пионерче, комсомолец и комунист "за пример".

Тези триста долара ми купуваха правото да съм част от MTV поколението и също като моите връстници от Запада да проверя докъде се простират границите на новооткритата ми свобода, която за мен се изразяваше в това да мога да пътувам и да правя неща, които не са непременно за пример.

Сигурна съм, че голям процент от нашите читатели, за които пътуването в чужбина днес е прост факт от реалността, абсолютна даденост - нещо като "слънцето и въздуха за всяко живо същество" (както беше казал един комунистически лидер, макар и по друг повод), четат тези редове със същата енциклопедична любознателност, с която гледат исторически филми като "Джанго без окови", "Короната" или някой викингски сериал.

Блазе им, мисля си аз, че виждат свят, без да трябва да виждат жената в кръглия отвор на което и да е гише.

И ги разбирам защо не оценяват свободата да пътуваш - защото са я наследили. Защото са започнали да пътуват още като деца, разнасяни напред-назад от родителите си по летищата на близки и далечни държави, возили са се в двуетажни автобуси, рикши, каравани, Лондонски "очи"...

Освен това светът, който виждат, вече не е през очите на жадния в пустинята, нито на пуснатия на свобода.

За тях това е светът, който е другият им дом.

---
Присъединете се към групатa Webcafe.bg във Facebook за свежи истории през целия ден:

   

Най-четените