Напрежението между Иран и САЩ далеч не е от вчера и съвсем не се корени в отстраняването на един генерал от Революционната гвардия, та бил той и основният стратег на иранските външнополитически амбиции. Враждата между двете държави продължава с десетилетия, като възгласите "Смърт за Америка!" могат да се проследят години, години назад.
За да разберем конфликта между тези две държави, които постоянно се опитват да въвлекат в него и други играчи, трябва да се обърнем към историята и сравнително близкото минало, изпълнено с политически различия, преврати и жажда за петрол.
Ще започнем от малко по-далеч... и Британската доминация в Иран
Иран, подобно на много други държави от Близкия и Средния изток през XIX и началото на XX век, става поредното поле на съперничество между Великобритания и Руската империя в т.нар. "Голяма игра" между двете имперски сили, борещи се за контрол. В крайна сметка Великобритания успява да установи контрол върху първо само част от страната, а след Болшевишката революция и върху по-голямата част от нея. Плановете на англичаните са да не правят от Иран свой протекторат, а да я превърнат в клиентска държава.
Британският апетит към Иран се отваря наистина след 1906 г., когато в страната са открити сериозни находища на петрол.
През Първата световна война няколко държави окупират Иран - Великобритания, Руската империя (окупацията в северните региони на страната е започнала няколко години преди самото начало на войната, но руснаците имат силни позиции в района) и Османската империя (като част от Персийската кампания).
Все пак най-голямото парче се пада на Великобритания (особено след идването на болшевиките на власт в Русия и изтеглянето на руснаците от региона). Англичаните успяват да принудят местното правителство да подпише ексклузивен договор с Британската империя, известен като Англо-персийското споразумение.
Според този договор се създава съвместна Англо-персийска нефтена компания (която впоследствие ще се превърне в "Бритиш петролиум"), а на британците е дадена гаранция за достъп до всички ирански нефтени находища. В замяна на това Империята трябва да предостави на Иран муниции и обучение на местната армия, да осигури заем от 2 млн. лири за "неотложни реформи" и да построи железници в страната.
Сградата на бившата Англо-персийска петролна компания в Техеран
Документът в крайна сметка бива разкритикуван в световен мащаб като хегемоничен, особено от страна на САЩ, които също имат апетит към иранските нефтени находища. В крайна сметка англо-персийското споразумение е денонсирано официално от иранския парламент на 22 юни 1921 г.
Въпреки това Великобритания продължава да е доминиращата сила в Иран, контролирайки лъвския пай от икономиката на държавата, като през Втората световна война антихитлеристката коалиция дори принуждава шах Реза Пахлави да абдикира в полза на сина си Мохамед Реза Пахлави заради връзките си с Хитлер и привидния неутралитет на Иран, изразяващ се в това да не допуска преминаване на снаряжение към Съветския Съюз през иранска територия.
Силният човек на запада - шах Мохамед Реза Пахлави
Новият шах Мохамед Реза Пахлави е прозападно настроен и доста лесен за контролиране от британците и американците, а покрай войната СССР успява да си възвърне влиянието в Северен Иран.
Краят на Втората световна война обаче оставя Великобритания доста отслабена, което принуждава короната да търси решение там, където то винаги е работило в периоди на нужда - колониите и подчинените територии, с чиито богатства да се възвърне блясъка на страната. Това, разбира се, включва и експлоатация на иранските нефтени находища.
Същевременно в САЩ вече господства Маккартизмът и страхът от комунистите движи политиката във Вашингтон. Затова и присъствието на СССР в Северен Иран далеч не се харесва на важните хора в Пентагона. По това време планините в Северозападен Иран са разделителната линия на влияние между Изтока и Запада.
Така съгласно американската "стратегия за ограничаване" на Иранския шах е поверено да задържи тази бариера, като същевременно поддържа потока на ирански петрол към западните икономики (главно САЩ и Великобритания).
Иран отвръща на удара - правителството на Мохамед Мосадех
Д-р Мохамед Мосадех
В този момент, през 1951 г. обаче за премиер на Иран е избран д-р Мохамед Мосадех - интелигентен човек, който осъзнава по какъв начин страната му е използвана от по-големите сили, а нейното ръководсво и политика се определя от хора в Лондон и Вашингтон.
За Мосадех големият проблем идва от чуждите петролни интереси - факт, който довежда до решението му Иран да национализира всичките си петролни находища и да изгони чуждите компании, включително Англо-персийска нефтена компания.
Конфронтацията между Иран и Великобритания ескалира, тъй като правителството на Мосадех отказва да разреши на британците каквото и да е участие в предишното им предприятие, а Великобритания предупреждава, че Иран няма може да продава нефт, който се счита за откраднат.
Човек лесно може да се сети колко болезнено е за една колониална сила да изостави това, което е взела от чужда държава, и затова не е изненада острата реакция от британска страна. Парламентът налага тотално ембарго върху вноса на ирански петрол, а междувременно британските служби се обръщат към американските си колеги за подкрепа на общите интереси срещу "лудия ирански старец", както по това време Мосадех е наричан от западната преса.
Междувременно иранският премиер се радва на огромна популярност заради предприетите действия и той прави всичко по силите си да ограничи чуждите влияния върху развитието на страната.
Неговата администрация прокарва широк спектър от социални реформи. Въвежда се обезщетение за безработица, собствениците на фабрики получават нареждане да изплащат обезщетения на болни и пострадали работници, а селяните се освобождават от принудителен труд в именията на техните арендатори.
През 1952 г. правителството на Мосадех прокарва Закона за реформата в земята, който принуждава арендаторите да прехвърлят 20% от приходите си на наемателите си. Тези приходи могат да бъдат вложени във фонд за плащане на проекти за развитие като обществени бани, жилища в селските райони и контрол на вредителите.
Той също така опитва да намали и властта на шаха, орязвайки бюджета му и налагайки му забрана да комуникира директно с чужди дипломати. Така по това време той е успял да настрои срещу себе си шаха, богатите в страната и още по-богатия Запад. За сметка на това има подкрепата на армията и до голяма степен - на СССР, които виждат в него лост за съпротивление срещу САЩ и Великобритания.
Превратът на ЦРУ в Иран
Американците вече са изразили подкрепата си за Великобритания са затворили посолството си в Техеран. Това, което не се знае обаче, е, че те вече подготвят отстраняването на Мосадех от власт.
През 2013 г. САЩ си признава това, което дълги години беше обществена тайна - че именно разузнавателната агенция на американците ръководи преврата срещу иранския премиер през 1953 г.
Разсекретените документи на ЦРУ показват, че по това време там наистина схващат мотивите на Мосадех и не го приемат за "побъркан" сенилен старец, какъвто образ му изграждат медиите в Запада по това време. Въпреки това те виждат в него пречка за собствените си интереси.
ЦРУ оправдава действията си с превратностите на Студената война и страха Съветският съюз да не нахлуе в Иран и да вземе властта, ако Лондон изпрати бойни кораби - както Великобритания стори три години по-късно след национализацията на Суецкия канал.
"Тогава не само иранският петрол би бил завинаги изгубен за Запада, но щеше да се скъса отбранителната верига около Съветския съюз, която бе част от американската външна политика", пишат авторите на цитирания документ.
За целта САЩ отпускат 1 млн. долара, които да бъдат използвани за свалянето на Мохамед Мосадех от власт. САЩ, чрез агентурата си от ЦРУ, съветва шах Пахлави да замени премиера с генерал Фазлолах Захеди. Планът претърпява неуспех и шахът е принуден да напусне за кратко време Иран и да се установи в Италия.
По време на отсъствието на шаха в Иран стават стълкновения между негови привърженици и привърженици на Мосадех (и двете групи платени от ЦРУ), при което има над 300 жертви. В създалия се хаос верните на шаха хора от армията настъпват срещу резиденцията от премиера, който е принуден да бяга. Неговото място начело на правителството е заето от бившия вътрешен министър ген. Фазолах Захеди, а шахът се връща обратно в страната.
Прозападният Иран - диктатура с модерен уклон и много проблеми
Новото правителство на Захеди скоро постига споразумение с чуждестранните петролни компании за сформиране на консорциум и "възстановяване на притока на ирански петрол към световните пазари в значителни количества", давайки на САЩ и Великобритания лъвския пай от възстановените британски холдинги. В замяна САЩ масово финансират правителството на шаха и му осигуряват подкрепа при нужда.
Мохамед Реза Пахлави властва в Иран с желязната хватка на автократ, подкрепян активно от Вашингтон. Вътре в страната той използва своята тайна полиция, за да държи нещата под контрол и да всява страх. Във външнта си политика обаче той е марионетка на чужди сили.
По времето на неговото управление социалното разслоение и пропастта между бедни и богати придобиват абсурдни измерения. Милиони иранци в селските райони живеят под границата на бедността, докато малък елит около шаха се радва на охолно богатство. Принципната политика на владетеля е да модернизира икономиката и обществото на страната, но на определена цена - политическото мълчание на всички несъгласни.
През 1975 г. Пахлави отменя многопартийната система и обявява, че Иран е "възкръсваща" държава с една партия, подобно на СССР и Ирак. Междувременно тайната полиция САВАК (създадена с помощта на ЦРУ) му помага да се бори срещу дисидентите и всички несъгласни с политиките му.
САВАК, символът на полицейската държава на шаха, извършва многобройни актове на насилие, които съществено допринасят за обединяването на значителна група срещу монархът и неговият спонсор САЩ.
Тези антизападни настроения се засилват, особено сред религиозната общност и по време на така наречената "Бяла революция", която Пахлави прокарва. С нея той налага изискване за образование на ислямските свещеници, което, заедно с даването на избирателни и други граждански права на жените, нарушава старите ислямски традиции в държавата и му създава врагове сред религиозната общност.
В тези религиозни кръгове връзките на шаха със Запада и неговото желание да превърне иранското общество в копие на западното създават сериозна омраза към САЩ като символ на всичко вредно в политиката на Пахлави.
Недоволството към шаха се засилва и след Петролна криза от 1973 г., когато заради предизвиканата в страната инфлация от ниските цени на петрола. Инфлацията се увеличава значително и до 1976 г. Иран вече е в рецесия с пик в безработицата. Към края на 70-те недоволството срещу режима на шаха е осезаемо и хората започват да се организират и да се присъединяват към протестите срещу него.
Голямата ислямска революция
По това време едно име се е утвърдило като водещ критик на шаха - аятолах Рухолах Мусави Хомейни. Поради критиките му към режима и заради участието му в бунт през 1963 г. той е хвърлен в затвора за 18 месеца. Хомейни остро критикува опитите на Пахлави за провеждане на "Бялата революция" - модернизацията и секуларизацията на Иран. Той отказва да се извини за поведението си и критиките си към шаха и бяга от страната във Франция.
По време на своето изгнание в Париж, Хомейни държи редица остри речи срещу режима в Иран, в които той не само обещава да помогне на бедните, но говори и за премахване на "декадентското" разточителство в живота на политическия елит, за неговата корупция и порочност, като призовава за цялостно духовно обновление, водещо към създаването на ислямска република.
Така през 1978 г. по улиците на Техеран и на големите градове в страната вече има сериозни граждански протести, продиктувани от огромната социална пропаст между бедни и богати и борещи се срещу ширещата се корупция в държавата. Впоследствие към тези протести се вливат и религиозните активисти, които искат нов облик за Иран без "упадъка" на Запада.
Всичко това кара шах Мохамед Реза Пахлави да напусне страната, докато ситуацията се успокои. На практика обаче той оставя властта на министър-председателя Шапур Бахтиар – дългогодишен лидер на опозицията.
Бахтиар разпуска тайната полиция, освобождава всички политически затворници и връща аятолах Хомейни от дългогодишна емиграция, като му предлага създаването на теократична държава от вида на Ватикана, въвеждането на свободни избори и смяна на конституцията. Обявена е детронацията на шахиншаха.
На 11 февруари 1979 г. Хомейни, разчитайки на неутралитета на армията, поема цялата власт и обявява Иран за ислямска република под свое ръководство. Още през първата година Хомейни налага строги религиозни порядки в иранското общество. Левите и монархистичните групи са преследвани и принуждавани да емигрират, a либералните религиозни групи са силно ограничавани. При налагане на своята власт Хомейни разчита на паравоенни милиции.
Междувременно Мохамед Реза Пахлави се оказва в положение на изгнаник. Първоначално той се установява в Египет, където е сърдечно приет от президента Ануар Садат. По-късно пребивава за кратко последователно в Мароко, Бахамите и Мексико. Там се установява, че е заболял от лимфома, която изисква бързо лечение. На 22 октомври 1979 г. Пахлави е поканен от американския президент Джими Картър да се лекува в САЩ.
Иранската заложническа криза
Това, от своя страна, води до още един аспект в напрегнатите отношения между САЩ и Иран - "Иранска заложническа криза", при която в продължение на 444 дни 52 американски дипломати и служители от посолството на САЩ в Техеран са държани като заложници.
Около 06:30 ч. на 4 ноември 1979 г., подстрекателите събират между 300 и 500 избрани студенти, след това станали известни като Мюсюлмански студенти последователи на линията Имам, и ги запознават с бойния план. Дават метални ножици на студентка, за да ги скрие под нейната чадра и да пререже веригите на вратите на посолството.
Първоначално студентите възнамерявали да направят само символична окупация, да разпространят изявление в пресата и да си тръгнат, когато охраната се появи, за да разпръсне демострацията. Но когато става ясно, че охраната няма да използва смъртоносна сила, а само сълзотворен газ, и че отвън се е събрала голяма гневна тълпа, за да подкрепя окупаторите, намеренията им се променят.
В резултата на окупацията 66 души са взети като заложници - 63-а са заловени в посолството, а 3-а - в Министерството на външните работи на Иран. Трима от заложниците са оперативни работници на ЦРУ. Тринадесет заложници (жени и афроамериканци) са освободени в периода 19 - 20 ноември 1979 г., а един е бил освободен на 11 юли 1980 г. Петдесет и двамата останали заложници, издържат 444 дни в плен до тяхното освобождаване на 20 януари 1981 г. Заловени са и малък брой цивилни американци, които са освободени в края на 1981 г.
Заложниците първоначално са държани в посолството, но след неуспешната спасителна мисия, са разпръснати на различни места в Иран. През лятото на 1980 г. заложниците са преместени в затвори в Техеран, с цел да се предотврати бягство или опит за спасение, да се подобри охраната и доставката на храна. От ноември 1980 година до освобождението им, заложниците са държани в имението на Бахтиари в Техеран, където са им предосвавени вани, душове и топла вода.
Заложниците никога не са били подлагани на физически или сексуален тормоз, въпреки че са били принудени да стоят с вързани ръце и не са можели да разговарят помежду си. Иранската пропаганда ги обявява като гости, към които се отнасят с уважение.
Те обаче разказват за побои, кражби и принуждаване да се разхождат из гневните тълпи пред посолството, докато ги обиждат. Най-страшния момент, които заложниците преживяли, била „симулативната“ екзекуция, предхождана от агресивен разпит.
Студентите искат да бъде екстрадиран обратно в Иран шах Реза Пахлави, за да има процес срещу него. Само при това условие ще бъдат освободени американските заложници. Друго искане на студентите е правителството на САЩ да се извини за намесата си във вътрешните работи на Иран, за свалянето от власт на министър-председателя Мосадех (през 1953 г.) и да бъдат размразени иранските активи в САЩ.
Кризата в крайна сметка е разрешена след натрупване на фактори като смъртта на шаха, нахлуването на Ирак в Иран през септември 1980 г. и смяната на властта в Белия дом с победата на президентските избори на Роналд Рейгън.
На 20 януари 1981 г., в момента в който Рейгън завършва 20-минутната си реч за встъпване в длъжност, 52-мата американски заложници са освободени от Иран в американски затвор. Цената на това е подписването на Алжирското споразумение.
Според него САЩ трябва да размразят 7,9 млрд. долара ирански активи, на иранските дипломати и официални лица да бъде осигурен бъдещ имунитет в САЩ, а Вашингтон трябва да обещае, че повече няма да се намесва във вътрешната политика на Иран.
Тотален срив в отношенията
Заради Ислямската революция и заложническата криза САЩ загубват съюзник с голяма армия, огромни количества нефт, разузнаване, което дава важни сведения за тестовете на съветските ракети, и готов да изхарчи милиарди долари за американски оръжия. В международен план също така престижът на САЩ е намален значително, а репутацията на президента Джими Картър е пострадала отвъд всякакво връщане.
Междувременно в Иран аятолах Хомейни налага антиамериканското отношение като водещо във външната политика на страната, а САЩ става символ на "империя на злото" за иранците.
Наследството от кризата продължава да влияе на отношенията между Иран и САЩ и до днешни дни. Двете държави все още нямат официални дипломатически отношения помежду си, като и двете страни хвърлят враждебни обвинения по въпроси като американската инвазия в Ирак и иранските ядрени изследвания.
