Едва ли има много хора, които биха изгледали клипа на "Hurt" в изпълнение на Джони Кеш - последната песен, която той въобще записва, преди да почине през 2003 г. - без да почувстват силен порив от емоции.
Чрез неговия плътен и вече леко треперещ от старостта и болестта глас тази песен се превръща в болезнено напомняне за това, че в един момент, независимо от слава и успехи, всичко упада и приключва. Наистина е трудно да се опише с думи комплексното послание, което това изпълнение оставя след себе си.
Едно е сигурно: ако се направи състезание за най-тъжно парче, което да може да докара сълзи в очите ти, именно версията на "Hurt", изпълнена от Джони Кеш, ще е фаворит за победа.
Но как се стига дотам Кеш - една от легендите на кънтри музиката, лошото момче на 60-те, човекът, който има цял един албум, в който чете псалми от Библията, да запише кавър на парче на алтернативната група Nine Inch Nails, посветено на зависимостта от наркотиците?
Отговорът на този въпрос всъщност е сред най-интересните и завладяващи истории за големи завръщания на музикалната сцена, която свързва великия певец с може би най-великия музикален продуцент в света - Рик Рубин. Това е история за едно невероятно и странно приятелство, довело след себе си до големи успехи и безсмъртна слава.
Запознанството на Кеш и Рубин идва в момент, когато кариерата на кънтри певеца е в тежък застой, предизвикан както от променящата се музикална сцена, която вече няма толкова търпение за старите кънтри звезди, така и от самото поведение на звезди примадони, каквато безспорно е Кеш по онова време.
Върхът на неговата слава идва през 60-те години на миналия век. Десетилетие по-рано той е направил първия си значим запис, но именно през 60-те става наистина известен. Албумът At Folsom Prison от 1968 г. го превръща в герой на процъфтяващата рок култура - лошо момче, облечено в черни дрехи, което пее за истински неща, които докосват слушащите го.
Кеш затвърждава важната си роля в популярната култура със свое телевизионно шоу, което включва както кънтри изпълнения, така и по-бунтарската рок музика. Там му гостуват млади изпълнители като Боб Дилън и Нийл Йънг, което му дава и важната културна значимост.
Кеш развива имидж на човек отвъд закона, който признава по-висшата сила над себе си, а това се вижда и в песните му - брутални, откровени и пълни именно с тези морални дилеми.
И ако това го прави популярен сред по-прогресивните фенове, той има стабилна фенска база и в консервативното дясно, където връзките му с религиозни лидери му осигуряват достъп до нови и нови слушатели.
Така с настъпването на 70-те Джони Кеш е истинска звезда с огромна слава и безброй ангажименти. Именно това обаче отваря вратата към пропадането му.
Подобно на ситуацията с всеки друг попкултурен продукт, всеки иска парченце от Джони Кеш - тази формула за успех, която сработва толкова добре. Така той има музикална кариера, която е гръбнака на целия му образ, има собствено телевизионно шоу, снима се във филми, участва в активистки кампании, подкрепя каузи... През 1971 г. пътува даже до Израел, за да промотира там свой филм за Иисус Христос (който се оказва пълен провал).
Всичко това обаче изисква много ресурси и не на последно място - време и енергия. А с все повечето и по-големи ангажименти, Кеш започва да краде време от онзи проект, който смята за най-сигурен - музиката си. И това се отразява на качеството.
За човек, който си е изградил образа на брутално честен поет, той започва да прави откровено посредствени неща, с които да се хареса на определени публики. Така се появяват песни за млад крадец на пай от локален хотел (Strawberry Cake) и други подобни недоразумения.
Чепатият и неразбран творец със свой собствен глас се превръща в полиран и излъскан продукт на музикалните лейбъли с песни, които се пишат на конвейер и без реално чувство зад тях.
За да се появи и другият основен проблем на Джони Кеш - наркотиците. Още през 60-те певецът има редица унизителни епизоди заради зависимостта си, включително множество арести за притежание на наркотици (кокаин и хапчета). В един от случаите под влиянието на опиати той дори подпалва горски пожар, унищожил над 2000 декара гори.
И макар половинката му Джун Картър да успява да му помогне да се изчисти в началото на 70-те, към 1977 г. Кеш отново посяга към амфетамини, които вече убиват каквато и да е искрица креативност, останала у него. Само година преди това е пуснал последния си албум за десетилетия напред, който ще види топ 10 на класациите.
Това, което следва, е една вълна от болезнено посредствени албуми и скандално поведение по време на записи и концерти, при което музикантът е тотално неадекватен.
На великия поет му свършват великите песни и на практика в началото на 90-те това, което е останало от него, е едно тъжно бившо величие, което трябва да пее стари песни пред незаинтересовани туристи. Лейбълите са го изоставили, феновете до голяма степен също.
Музиката в това време вече се е променила и на мода са други, нови бунтари - момчета с дълги коси, корени в пънка, по-тежък звук и нови идеи в главите си. По-интересното обаче е, че същите тези момчета са фенове на стария Джони Кеш.
Това ги подтиква да канят музиканта на различни събития. По този начин Кеш свири на една сцена с басиста на Nirvana Крис Новоселич по време на трибют за Уили Нелсън, а през 1993 г. е включен в албума на U2 "Zooropa".
Всичко това обаче са само отблясъци на старата слава. Докато не се намесва Рик Рубин.
Дори в началото на 90-те Рубин вече има славата на мегапродуцент. Той има таланта да надушва кое може да стане истински хит и не се притеснява от това да смесва стиловете. През 80-те е продуцирал както рап албуми на изпълнители като LL Cool J, Run DMC и Public Enemy, така и имена от тежката сцена като Slayer и Wolfsbane.
През 1991 г. той се оказва човекът, който застава зад култовия "Blood Sugar Sex Magik" на Red Hot Chilly Peppers и дори великият Мик Джагър се съгласява да работи с него. Лейбълът на Рубин "Def American Recordings" си е изградил вече име в алтернативните среди и продуцентът търси следващия си голям проект.
И го намира именно в Джони Кеш - една позабравена бунтарска звезда от миналото, която е изгубила своя път и своята собствена светлина. За Рубин подобно нещо е златна мина, която само чака да бъде разработена.
Така той се появява на едно шоу на Кеш в Калифорния на 17 май 1993 г. и след концерта настоява да говори с изпълнителя. Самият Джони по това време е твърде уморен и разочарован от музикалния бизнес и лейбълите и първоначално отказва, докато мениджърът му Лу Робин не настоява, че Рик Рубин е по-различен продуцент, с когото си заслужава човек да се запознае.
Когато Кеш пита продуцента какво би искал да направи с него, ако се съгласят да работят заедно, отговорът на Рубин е прост - да му даде една китара и микрофон и да го остави да изсвири и да изпее всичко, което му е на сърце.
Това се оказва неустоимо предложение за Джони, който вече е твърде уморен от безкрайните изисквания на музикалната индустрия. Такава простота е и нещото, което му трябва, за да преоткрие себе си.
Договорът, който двамата подписват, обърква много хора, включително и собствената дъщеря на Кеш - Розан.
"Обадих се, за да му кажа: "Моля те, татко, не го прави! Просто не се поставяй в ситуация, в която няма да получиш уважението, което заслужаваш." Не можех да понеса идеята как той излиза и свири на 14-годишни деца, които нито знаят кой е той, нито им пука кого слушат", разказва години след това Розан.
Истината обаче е съвсем различна. Рубин кани Джони в дома си близо до Лос Анджелис. Там той има всичката необходима техника, за да запише всяка възможна група, но на Кеш му е необходима само китара и два микрофона - един за инструмента, един за самия него.
Така за продуцента остава само да седи с двете си кучета и да слуша как великият музикант пее каквото му дойде на ум - от стари песни от детството му до парчета, които просто обича.
"Една песен след друга... Това ми даде дълбоко усещане за дежа вю. Много ми напомни за първите дни в Sun Records. Тогава, през 1955 г., Сам Филипс ме постави за първи път пред микрофона и ми каза: "Да чуем какво можеш. Изпей си сърцето!", а аз пеех една-две песни, след което той ми казваше: "Изпей още една, нека чуем още". И продължавах да пея за Сам Филипс, докато имах нещо, което той да иска да запише - "Folsom Prison Blues", "Hey Porter" и "Cry, Cry, Cry". Той продължаваше да казва: "Да чуем какво можеш, да чуем какво можеш", а аз продължавах да пея. Същото беше и с Рик, със същия вид свобода, но с по-непринудено отношение", разказва след това самият Кеш в едно от интервютата след излизането на албума Unearthed.
Това, което се получава от тези записи, е най-простата и лишена от всякаква украса работа на Джони Кеш. Дори и в първите си албуми той свири с други музиканти, които да му помагат. Не и тук. В тези записи той е сам с китарата си и нищо повече.
За Рубин това е от изключително важно значение, тъй като той иска да се чуе оригиналния глас на Кеш - този, който е бил загубен през последните десетилетия.
Така се появява първият албум от тяхната колаборация - "American Recordings" от 1994 г.
Честно казано успехът му е спорен от комерсиална гледна точка. Продадените 236 000 копия са скромна цифра за стандартите от 1994 г. и е доста далеч от 3,8 млн. продадени копия от топ албума за годината - "The Sign" на Ace of Bace.
Въпреки това обаче "American Recordings" е най-продаваният албум на Джони Кеш от "Man in Black" от 1971 г., като се издига до №23 в класациите на страната.
Важното в случая обаче е друго - правилните хора успяват да оценят този албум. Така например критикът на сп. "Rolling Stone" Антъни ДеКъртис дава на "American Recordings" пълни пет звезди (най-високата оценка), определяйки го като "едновременно монументален и вътрешно интимен, яростно верен на легендата за Джони Кеш и изцяло съвременен".
Защото промяната е налице - не просто различно звучене, но и изцяло различно усещане - по-мрачно, по-лично и по-искрено. Дори самата обложка на албума, на която Кеш, облечен в дълго черно палто, е застанал до двете кучета на Рубин на фона на тръни и плевели (всъщност градината зад къщата на продуцента), е коренна противоположност на ухиленото лице на музиканта, украсяващо последния му запис с коледни песни преди това. Това просто е новия Джони Кеш.
"American Recordings" отваря пътя към голямото завръщане на Джони Кеш и откриването му за нови публики. След него следват "Unchained" от 1996 г., "American III: Solitary Man" и "The Man Comes Around" - последната им колаборация, докато Кеш е още жив (след това посмъртно излизат още два албума със записи на музиканта).
Третият албум с Рубин - "American III: Solitary Man" - включва кавъри на U2, Том Пери, Ник Кейв и Нийл Даймънд, както и собствени песни на Кеш.
По това време Рубин търси начини да покаже Джони Кеш на по-младата аудитория и съответно подбира песни, които биха го представили едновременно автентичен, но същевременно с това и звучащ модерно.
Така се стига и до Идеята с главно "И" - музикантът да запише своя версия на крайно мрачната песен на Nine Inch Nails "Hurt". Продуцентът е личен приятел с автора на песента Трент Резнър и му се обажда с молба Кеш да ѝ направи кавър.
Макар Резнър да заявява, че ще е поласкан това да се случи, за него песента е твърде лична и отразява труден личен момент. Съответно той не иска парчето да става полиран сингъл за стара звезда. Рубин обаче го убеждава, че има нещо друго предвид.
Самият Джони също не е особено въодушевен от идеята. В крайна сметка обаче продуцентът му изпраща текста и му казва да го прочете. Ако и след това има проблеми с идеята, просто ще оставят песента и толкова.
Кеш решава да се довери на човека, който помага за възраждането на кариерата му и двамата записват песента. Записите са отново в дома на Рубин край Лос Анджелис, а от тях излиза нещо специално.
За да се превърне обаче тази песен в истински шедьовър, се намесва още един човек - режисьорът Марк Романек, автор на редица клипове за песни на артисти като Мадона и Лени Кравиц. Той открай време има желание да работи с Джони Кеш и преди "Hurt"на няколко пъти се е опитвал да убеди Рубин за това.
Веднъж получил най-сетне зелена светлина, Романек дава визуалното решение, което ще завърши напълно усещането на тази невероятна песен.
Заснет в един хладен ден на февруари 2003 г., клипът показва затвореният по това време Музей на Джони Кеш в Нашвил. На мястото отдавна му липсва финансиране и е оставено да се руши, но това е само в унисон с централната идея на Романек.
С напредналата възраст на самия Джони Кеш и с дълбочината на текста на Трент Резнър той решава да покаже залеза на една легенда. Редувайки кадри от младостта на музиканта с такива от неговото настояще в рушащия се музей, той създава едно усещане на преходност. За угасваща красота и слава, което се засилва от поставените наоколо гниещи плодове и забравени трапези.
Изпълнението успява да убеди дори и крайно скептичния Трент Резнър. Макар първоначално да не успява да възприеме песента и дори я отхвърля, след това той се сблъсква с видеото към нея.
"След първото слушане просто не бях готов да я приема. След това се появи и видеото към песента на Джони. Когато го гледаш, тогава усещаш пълното въздействие, това беше наистина важен момент. По онова време се чувствах доста несигурен в себе си и в това, по което работех. Когато написах тези думи (песента "Hurt" - б.р.), се чувствах също по този начин - беше лично и интимно писане, все едно пишеш в дневника си. И това да го чуеш и да го съпоставиш с живота на тази икона, изпято по толкова красив и емоционален начин... Беше много съзнателно напомняне за това колко красив медиум е музиката. В крайна сметка наистина бях на ръба да се разплача", разказва Резнър в свое интервю след това.
Самият Рубин е не по-малко емоционален, когато става въпрос за "Hurt".
"Плаках първия път, когато видях клипа. Ако за един двучасов филм успееш да постигнеш такава емоция, това е голямо постижение. Но ако го направиш в рамките на четириминутен музикален клип, това е шокиращо", обяснява продуцентът.
Видеото излиза скоро след смъртта на певеца, който умира на 12 септември 2003 г. - само няколко месеца след любимата си Джун Картър.
Самият албум "The Man Comes Around" се превръща в удивително помахване за сбогом от музиканта. Колкото до "Hurt" - тя и до днес остава едно от най-емблематичните парчета, които Кеш някога е изпълнявал - брутално тъжна и наистина разчувстваща.
