Когато Александър Солженицин печели Нобелова награда през 1970 г., той завършва словото си с руската поговорка: "Една дума истина ще има по-голяма тежест от целия свят." Съвременната китайската актриса Яо Чен има невинен поглед и повече последователи в социалните мрежи от всеки друг човек в държавата (а, вероятно, и в целия свят).
Тя публикува същата фраза в знак на подкрепа за китайски вестник, който се бори срещу цензурата. Пропастта между Яо Чен, известна с филма "Ако ти си единственият 2" и Александър Исаевич, авторът на "Архипелаг Гулаг," е такава, че тяхното кратко вселенско родство под формата на един цитат е нормално да накара мнозина да се запитат: какво означава това?
Историята на минискандала с китайската цензура
Southern Weekend е вестник с относително независим дух от южния град Гуанджоу. Преди около седмица редакторите и репортерите му се заеха да изобличават онлайн висш кадър на Министерството на пропагандата на Китай. Чиновникът изглежда си е позволил прекалена свобода в пренаписването на редакционен материал, така че той се е превърнал от критичен призив към политическа реформа към куп прозаични похвали за властта.
Заговори се, че журналистите от изданието започват стачка, активисти за свобода на словото се сбиха с активисти на комунистическата партия пред сградата на вестника. А Централното министерство на пропагандата в Пекин разпрати тайна "спешна инструкция" до други китайски медии, напомняща, че "Контролът на партията над медиите е непоколебим базов принцип". Инструкцията е включвала и предупреждение за неназовани "външни сили".
Този сблъсък е първото сериозно изпитание на дефиницията за либерални реформи на новия президент Си Дзинпин - и е най-голямата битка за свобода на словото в Китай в последните 5 години.
Защо случилото се достига много над нивото на ежедневната цензура в китайските издания?
Доколкото може да бъде преценено отвън, в случая със Southern Weekend е бил нарушен деликатният баланс между достойнство и контрол, който позволява на китайските журналисти да вършат ежедневната си работа и да се чувстват удовлетворени от нея. В повечето случаи китайската цензура на пресата е сравнително деликатна - няма човек с червена писалка, задраскващ абзаци в нюзрума.
Вместо това редакторите сами премахват "рисковите" пасажи - в противен случай поемат риска от потенциалните последици (уволнение, арест и т.н.). Тази ситуация не само дава възможност на правителството да променя границите на приемливото по своя преценка и според нуждите си, но и позволява на журналистите да се чувстват така, сякаш не са участници в реална версия на "1984" на Оруел. И в по-голямата част от последните 60 години това е вършело работа.
Балансът обаче става все по-труден за поддържане
В първите си два месеца на президентския пост, Си Дзинпин проведе старателно организирана кампания, в която демонстрираше, че е много по-модерен като поведение от предшествениците си. Той дори се опита да покаже, че е "земен човек", като се отказа от някои от екстравагантностите на партията като кортежи с охрана и помпозни събития. Това е кампания, обобщена във фразата "четири ястия и една супа" - привидно спартанското меню, което Си показно бе възприел, за да е по-убедителен политически.
За журналистите от Southern Weekend, а и за всички, които, подобно на Яо Чен, не са безразлични, точно в това е големият проблем. Те не желаят да пригласят на идеята, че жестовете на президента за реформа морално балансират грубото ежедневно унижение на цензурата.
От тях се очаква да се съобразяват и да не възразяват, но вместо това те публикуват снимки като такава с десетина мъже и жени, носещи маски на Гай Фокс и с плакати, на които пише: "Четири ястия и супа не са реална реформа. Само свободата на словото е реална реформа."
Привържениците на партията, които преди няколко дни се явиха пред редакцията на вестника, направиха всичко по силите си да заявят, че критиката срещу цензурата е нещо не-китайско.
"Southern Weekend" искат да живеят в американската мечта," гласеше един от плакатите им. "Ние обаче не искаме американската мечта, искаме китайската мечта."
Все по-трудно обаче е да се разбере какво точно представлява китайската мечта
Яо Чен е станала суперзвезда не само като е играла в младежки романтични комедии и филми с бойни изкуства и като е ходила по червения килим на световната премиера на "Хобитът" (за който е сложила уши на елф).
Актрисата също така се интересува от социални въпроси, включително свободата на изразяване и се е застъпвала за роднина, чиято къща е била определена за събаряне. Поведението й се харесва на китайската средна класа, от която са повечето й почитатели. Яо Чен сега има 31 млн. последователи в социалните мрежи - това се равнява на почти половината състав на Китайската комунистическа партия (ККП).
В близко бъдеще ще разберем каква нова комбинация от морков и тояга ще приложи правителството на Си, за да се опита да достигне до приемливо за всички решение. Каквото и да стане, обаче, по-мащабната борба продължава: борбата за това кой дефинира истината в Китай.
