Една сряда вечер стискам бутилчица безалкохолна бира в ръка и се намирам в относително нов и доста приятен столичен бар, който носи името на наскоро затворил среднярски столичен бар, който пък е продължение и адаш на вече не толкова наскоро затворил легендарно як столичен бар.
И слушам възпитан, чудесен откъм музика, настроение и продължителност концерт на Нова генерация. Вокалистът на мястото на безсмъртния Димитър Воев пее великолепно. Просто...
"На мястото на Димитър Воев" подвежда към мисълта за съществуване на нещо, което няма как да съществува. А пък един концерт не се описва добре с "възпитан". След онзи 05 септември 1992 г., когато Воев изпълни своето собствено пророчество да вижда отвъд смъртта, всеки концерт на всяка Нова генерация завинаги ще бъде трибют.
Усещам дисоциация. Държа нещо, което се казва бира, но не е; слушам група, която се зове Нова генерация, но не е; намирам се в бар, който се нарича с името на любимия ми, но не е. Вярно, мога да ида и да си купя чаша с лика на Воев. Или значка с логото на групата. Или тениска, като на половината хора в бара. Мисълта за миг ме изкушава.
Само дето това няма да помогне да съм пила в легендарното Синьо кафе до 133-о по времето, когато тази музика е създавана. Нито да съм мръзнала и да съм се хранила взаимно само с творчески идеи с рок цветята от края на 80-те и началото на 90-те. Преди към края на века над останките от Синьото кафе да избуят съвсем други плевели.
Покупката на мърч няма да ме заведе и в първоизточника на настоящия бар, където обожавах да си въобразявам, че мога да играя джаги като студентка. Няма и да значи, че ако си взема алкохолна бира (едно време ѝ викахме просто бира!), утре сутрин на работа няма да проклинам живота си, докато пия особено много вода с вкус на кокос.
"С вкус на" вече дори спря да е новина. Продуктите с вкус на нещо достигнаха кулминацията си още преди около десетилетие.
Тогава излезе една зловещо гениална реклама, чийто персонаж отхапваше резен свеж плод и възхитено възкликваше: "мммм, вкусно, като [дъвката с вкус на същия плод]!". Тази сряда вечер е с вкус на Нова генерация.
Без-Воевата Нова генерация стои като Queen с Адам Ламбърт - трибют. Тях слушам две години по-рано, в зала в покрайнините на Антверпен, където разплащанията се извършват с жетони, заместващи парите, както е популярно по фестивали и концерти напоследък.
Стикери по пода на въпросната зала край Антверпен напомнят да внимаваме да не се хлъзнем. Стикери по колоните напомнят да внимаваме да стоим на безопасно разстояние един от друг, за да не се заразим. Светлоотразителни стикери по стените напомнят да внимаваме, че тук не се пушат дори и заместители на цигари.
Стикери в тоалетните напомнят да внимаваме дали мием по единствено правилния възможен начин ръцете си. Стикери по пътя към изхода напомнят да внимаваме да не се изгубим и да поемем по погрешен път в еднопосочния коридор.
А концертът леко напомня на един от онези концерти на Queen, в които Фреди ей сегичка ще излезе да изкрещи "Еееееееееееео!" пред няколко десетки хиляди екзалтирани и безсмъртни за нощта хора, които до един биха се изсмели на всичкото ни стерилно внимаване.
Само дето не е.
И ние не сме тези хора, безсмъртните за нощта.
Имената на някогашните велики любовници на самата смърт се кипрят надписани върху билети за клубни участия на бездушни трибют банди, анемични и преходни колкото насила възкресените образи с животворния камък от "Хари Потър и даровете на смъртта".
Музикантите от сцената иначе обикновено са пичове - не толкова те се правят на нещо, което не са, колкото ние, като слушатели и зрители, се правим на хора, които не сме били, а няма и да бъдем.
Нашите Sex Pistols и Joy Division се продават в мола, на рафта с унисекс тениските, точно до другия с ватираните пижами. Нашите Кобейн и Морисън са в Клуб 27 най-вече защото приблизителната цена на брандираните изтърсаци по закачалките на бързата мода рядко надвишава 27 лв.
Може никога да не сме имали близка среща с опасността като смъртоносния концерт на Rolling Stones в калифорнийския град Алтамонт през 1969 г., охраняван и в крайна сметка окъпан в кръв от "Ангелите на Ада", но какво от това, когато познатото на целия свят лого с езичето се плези от щампованите ни чорапи.
Така и "безопасността е на първо място", както пише на твърде много стикери, знаци и предупредителни табели. А дори и тя е на първо място по един заместващ и леко импотентен начин.
През втората половина на миналия век попкултурата, кой знае защо, обичаше да представя новото хилядолетие като епоха на летящи коли и излекувани страшни болести. Е, милениумът може да не пристигна с панацея на крилете на лек автомобил, но ни донесе като изненада един спорен "лайфхак" - по-малко вредните алтернативи на зависимостите.
С право уплашени от това, че ограниченият брой VIP места в зоната за безсмъртни е запазен само за хората, чийто лик се печата върху тениски, но също толкова уплашени и от живота, си избрахме подсладителя пред захарта, утвърдихме няколко различни алтернативи на тютюнопушенето, преместихме залагането онлайн, където изглежда някак на игра и безобидно.
Не станахме наркоманите, с които ни плашеха нашите. Просто и ние, и нашите се спряхме на простичката зависимост към телефона - толкова масова, че няма как да е страшна, нали. А, да, разбира се, и наздраве с безалкохолната ми бира.
Не се освободихме. Предпочетохме да заместим заместващите си механизми със заместителите им. (Кажете го бързо като скороговорка, предизвиквам ви!) Избрахме живота. Трейнспотинговият Марк Рентън би изплувал от най-мръсната тоалетна в цяла Шотландия специално, за да се изхили на гениалността ни.
Никой обаче не е по-гениален от маркетинга. Убедена съм дотолкова, че бих кандидатирала това си твърдение за заместител на "никой не е по-голям от хляба" - хлябът и без това е твърде глутенов, нека има още една негова алтернатива.
Маркетинг индустрията първа идентифицира болящата човешка нужда от покупка на минало и на неща, които приличат на липсващите ни неща. Изкуствено състарените мебели и артикули за дома навлязоха в премиум сегмента.
Епитетът "винтидж" стана достатъчен за двуцифрен ръст в цената. А днешните луксозни заведения сервират "селски" салати и "домашни" лимонади, върху същите мушами, и в същите буркани и метални сефери, за които преди 20 години казвахме на бабите и дядовците си, че са твърде селски и домашни.
Само че бабите и дядовците ни сега ги няма. И нещо трябва да ги замести. И затова всички негласно знаем, че най-баровските лютеници в супермаркета са онези, които са опаковани с хартия, наподобяваща вестник и вързана с подобие на канап. Нагъваме ги лакомо, сякаш пълним стомасите си с времеубежища.
Често пъти го правим пред екрана, заболи поглед в съдбата на героите от някой обсесивно следен - може би дори не за пръв път - сериал.
Той сервира за гарнитура краткосрочно и лесно заместване на емоцията от непосредствено човешко общуване, в което все пак е нужно да вложим нещо от себе си, а и да се изложим на риск от отхвърляне или бактерии. Неслучайно в последното десетилетие сериалите рязко станаха относително по-масови и хитови от киното.
Кой знае, може би когато VR технологиите се развият достатъчно, че да можем да заместваме с персонализираните си любими лица героите в сериали и порно, вече няма да се налага дори и да излизаме от къщи.
Тъкмо, така ще е и по-безопасно за нас. Това, което не ни убива, ще се превърне в мърч, трибют или някакъв друг заместител.
А ние ще се правим, че не знаем как щамповането на "пънко нема да умре" върху тениска е сигурен признак, че пънко е умрел.
И че петък вечер с пица и "Приятели" е също като петък вечер с пица и приятели, само дето няма нищо общо.
