Ако съдим по част от реакциите по форуми и социални мрежи, падането на 37-годишния рекорд на Стефка Костадинова в скока на височина е съизмеримо с национална трагедия и човек може само да се чуди как трибагрениците на Министерски съвет и край националния стадион "Васил Левски" не са спуснати наполовина.
Такова посегателство върху националната ни идентичност може да се мери само с пряко нападение над държавната граница, забрана на кирилицата или отказ от вписването на българското малцинство в конституцията на Северна Македония.
Тон поде Слави Трифонов и обяви, че му е станало "толкова криво, ама толкова криво".
"Имаше нещо, в което цял свят не можеше да ни победи в продължение на 37 години. И всеки човек по света можеше да произнесе името България единствено с възхищение и уважение. Заради Стефка Костадинова", написа политикът-ексшоумен във Facebook.
Това, че новата световна рекордьорка Ярослава Магучих е украинка, наля допълнително масло в огъня на хейта.
Според едни тя има адамова ябълка и е мъж; други смятат, че летвата при скока ѝ не е била на рекордните 210 см, но умишлено "бутат" украинката по политически причини. Естествено, няма как да се мине и без съмнения за допинг.
Самата Стефка Костадинова поздрави Магучих и коментира, че рекордът е по силите на точно тази състезателка и че няма незаменими хора и рекорди, но това очевидно не влияе на мнението на защитаващите постижението ѝ.
"Постижението на Ярослава Магучих доказва, че човешките възможности са без граница и оборва твърденията, че някои рекорди в атлетиката ще са вечни", каза още Стефка.
Факт. Професионалният спорт се развива, както се развиват медицината, технологиите, методите за тренировки и възстановяване.
Не само в леката атлетика - в огромната част от останалите спортове атлетите са по-бързи и по-силни, както са например колите или компютрите ни. Човешкото тяло има предел, но поне засега не изглежда той да е достигнат - рекорди падат във всевъзможни спортове.
Допингът е друга, огромна тема, и по нея само ще отбележим, че контролът през 1987 г. е бил далеч от драконовските нива на 2024 г.
Когато обаче не желаеш да приемеш реалността, всякакви извинения и измислени оправдания за външна намеса вършат работа - допинг, световната конспирация, извънземните или англосаксите.
А реалността е, че рекордът на Костадинова беше последният от поредицата български рекорди в леката атлетика, който още не беше съборен.
Реалността е, че постижението на Магучих сложи окончателно край на златна ера, отдавна останала в миналото. Защото в настоящето българската лека атлетика не е в състояние да произвежда рекордьори и атлети като Стефка Костадинова, Йорданка Донкова, Гинка Загорчева, Христо Марков и още, и още.
Комплексарската реакция за падането на последния ни рекорд е класическа - когато нямаш настояще, с което да се похвалиш и гордееш, се хващаш с всички сили за миналото.
Защото то е славно и велико и заглушава горчилката от сивото и безрезултатно тук и сега. На това се базира и носталгията по социализма, и прекомерното надценяване на определени личности и събития и дори доста от патриотарските настроения.
Това обаче не помага - живеем в 2024 г., а не в 1987-а. Славното минало може да послужи като база за бъдещо развитие, но е контрапродуктивно, ако се правим, че настояще няма.
Вместо да стискаме палци никой да не скочи повече от 209 см, за да останем най-великите, далеч по-логично би било да се опитваме да създадем атлети, които да са на същото ниво и да продължат да побеждават.
Вместо да мразим украинката, скочила повече от българката, по-нормално е да я приемаме като здравословна конкуренция на наш атлет или поне като част от напълно естествен процес в развитието на спорта.
В момента обаче единствената състезателка на България в скока на височина на наистина високо ниво е Мирела Демирева и тя е към края на кариерата си - на 34 години. От 10 години живее и се готви в Нидерландия. Мирела няма рекорди, но постиженията ѝ изобщо не са лоши - има сребърни медали от Олимпиадата през 2016 г. и от две европейски първенства.
Всъщност и в най-тежките и безпаметни години за професионалния спорт у нас леката атлетика никога не е стигала тотално дъно - винаги сме имали представители на най-големите форуми, и това не е била само Ивет Лалова.
И в момента в някои от дисциплините, особено в скоковете на дължина и височина, България има атлети сред най-добрите в Европа.
Но ги няма старият блясък и успехи.
Далеч сме от световната сила, която сме били, и сега в атлетиката се разпростираме точно според социално-икономическата си черга - по-скоро малка страна в периферията на Европа.
Защото, освен всичко друго, отдавна не сме част от система, в която спорт се развива ударно с политически цели - в случая за да се покаже пред света колко велик е социализмът. И след това да се преекспонират постиженията и за вътрешна консумация.
Проблемът с позастоялата и поувехнала българска атлетика изобщо не е в липса на държавно финансиране или тотално неглижиране - федерацията е сред добре субсидираните, а в това, че под елитното ниво няма стабилна база от масов и клубен спорт, който да захранва с мотивирани таланти елита.
У нас няма достатъчно деца, които да се занимават с лека атлетика.
Както и с останалите спортове, това изисква прекалено голямо посвещаване от страна на родителите - те плащат екипировка, тренировки, водят децата по състезания и освен пари, трябва да влагат и много енергия.
По отношение на леката атлетика няма и твърде добри условия за тренировки - далеч не всички стадиони изобщо стават за целта, за условия в училище да не говорим.
Поради липса на значими успехи и големи звезди интересът е по-малък, а и парите в този спорт са далеч по-малко, отколкото във футбола и тениса, например.
Той просто не е модерен.
Което затваря кръга - при липсата на интерес от деца и родители липсва и последващо развитие с поява на спонсори, помощ от общини, спортна база, клубове и т.н.
Появата на голяма звезда вероятно би обърнала процеса и би върнала поне малко славата на атлетиката. И може би сега, когато вече славното ни минало е окончателно в 80-те години на XX век, ще успеем да оценим настоящите си спортисти и да ги посочим с гордост за пример за децата си.
