Откакто се върнах в от морето в София, в главата ми непрестанно изплува един и същи натрапчив въпрос: "Защо се прецаках да отида на Джулай?"
Отговорът е семпъл, вероятно и наивен - защото имах различни, и явно - нереалистични представи за това по какъв начин ще протече празникът тази година.
Може би съм с остарели виждания, защото свързвам идеята на Джулая с едни, за съжаление или не, вече отминали романтични времена, когато рокендролът беше млад. Когато изгряващото юлско слънце беше достатъчно. Когато плажът беше огласен от китари, а не от гигантски уредби и мрънкащи си под носа рапъри.
Когато не правехме война, а любов. Сега правим комерс.
Сега преграждаме плажовете, правим партита, слушаме тъпа музика, пием до забрава и дори не помним дали сме видели изгряващото слънце.
Да, слънцето вече "не е фактор". То просто е там и никой не му обръща внимание. Никой не го грее. Ха-ха.
Щом същото това слънце залезе на 30 юни, таласъмите излязоха от мрака, за да направят възстановка на Великото преселение на народите.
Как? Скупчвайки се в черноморския Ноев ковчег - пред бар на плажа "Градина", често бъркан с близкия едноименен къмпинг. Барът и плажът за посрещането на 1 юли се превърнаха в нещо като преграден концлагер, в който влезеш ли веднъж (срещу нескромна парична сума), излизане няма. Политика на организаторите.
По техни данни продадените онлайн билети за събитието са над 3000, а продажбите на самото място са със сигурност не по-малко впечатляващи. В нищо не сме толкова единни, колкото в желанието "да се разбием, брат". Да си избухнем. Да се разцепим. Да се изкъртим.
Замислете се за народопсихологията ни, щом имаме толкова много синоними и евфемизми за алкохолно натравяне.
На Джулая там тази година гърмеше рап, в ритмите на който почерпени младежи се полюшваха и поклащаха, доколкото бяха в състояние. Какво е искал да каже авторът, пардон - диджеят с подбора на музика? "Не знам, брат". Нищо интересно и нищо общо с традиционния Джулай.
Кой разбрал, кой не разбрал, сутринта слънцето изгря. А с него на хоризонта се появи и един компактен хеликоптер, ръсещ дарове - бутафорни долари с образа на Бай Тошо.
Щях да кажа, че е толкова абсурдно, че чак е пънкарско. Ама и това не е. Може би идеята е била да запазя банкнотата като артефакт от партито на живота ми и да го покажа на внуците ми? Или да заровя парчето хартия в капсула на времето?
Не, питах Google - хартият била биоразградима. Каква загуба... А идеята също ми се губи - бутафорната банкнота била с код за отстъпка за друго парти по Черноморието през август. Money for nothing, както пееха едни не-рапъри.
За мен обаче този връх на графичния дизайн - соцлидер на щатски долар - просто влезе в ролята на заместител на салфетките по чалготеките. Онзи леко езически ритуал, вероятно за някои символ на богатство и изкачване на въображаем връх на социума, е също неизменна част от кича като самостоятелно културно направление.
И така Джулаят стана поредния кич.
Поредният комерсиален продукт, който не трябва да продължава да бъде захранван и подкрепян в тази си форма. Не носи никакви душевни преживявания, а просто поредния махмурлук. Не е нито хипарско, нито романтично, нито рокендрол, нито готино.
Аз си взех поуката по трудния начин - сега имам кошмари, включващи диджеи, потни танцуващи младежи и едно вечно неизгряващо слънце. Съветът ми е да не повтаряте моята грешка.
Нека рокендролът отново бъде млад, а комерсът да се пенсионира по-бързо с наша помощ.
