Огромният инвестиционен проект на Китай "Един пояс, един път" беше въведен от президента Си Дзинпин с обещание да наложи китайската "мека сила" по света. От края на 2013 г. Китай вля близо 700 млрд. долара от собствените си пари в над 60 държави. Много от тези инвестиции се случиха под формата на мащабни инфраструктурни проекти и заеми, които местните правителства нямаше да могат да изплатят сами.
Идеята беше външните партньори да се привлекат по-близо до Пекин, докато страната изнася своята икономическа мощ зад граници.
Днес обаче Китай се сблъсква с негативни реакции спрямо "Един пояс, един път" както у дома, така и в чужбина. Много китайци се оплакват от това, че инициативата пилее бюджетни средства. Международната критика има геополитическо измерение, доколкото много от западните страни се боят от все по-растящото влияние на Пекин.
В много от случаите причините са вътрешнополитически и водят до сваляне от власт на правителствата, които доскоро се договаряха с охота с Китай.
За разлика от западните кредитори, Китай не настоява пред партньорите си да спазват определени строги изисквания, свързани с борбата с корупцията, правата на човека или финансовата устойчивост.
Този неутрален подход към инвестициите всъщност води до разрастване на корупционния натиск, докато местните власти натоварват бюджетите на държавите си с неизплатими дългове.
Гражданите на много от страните-участнички в "Един пояс, един път" вече реагират с гняв срещу Китай, а гневът им се материализира и на изборите. Вместо да разшири меката сила на Китай, инициативата сякаш постига точно обратното.
Изборите в Малайзия през май 2018 г. са първият лакмус за тревогите около китайското влияние. Махатир Мохамед победи действащия премиер Наджиб Разак, като заложи кампанията си на реторика срещу намесата на Китай в страната. Той критикува Разак за одобряването на скъпи инфраструктурни проекти, които са обвързани със солидно кредитиране от Пекин. Парите на заем се използват от старото правителство за създаването на илюзия за развитие на икономиката, докато премиерът и приближените му са натоварвали държавната хазна с дългосрочни кредити.
След като встъпи в длъжност през май, Мохамед прекрати два от най-големите китайски проекта в Малайзия - ЖП-линия за 20 млрд. долара и тръбопровод за доставки на природен газ за 2,3 млрд. долара, заради неспособността на държавата да ги изплати.
Проблемите не се изчерпват до Малайзия. Пакистан също получи одобрение на близо 62 млрд. долара китайски заеми за финансиране на проекти като магистрали, жп-строителство и изграждане на пристанище. Неколкократно страната е спасявана от неплатежоспособност с помощта на китайски банки. Растящата невъзможност на Пакистан да обслужва външния си дълг заради китайските заеми доведе до възникването на настроения срещу "Един пояс, един път", макар и те да не се превърнаха в основна тема на кампанията по време на изборите през юли.
Новото правителство на Имран Кан не последва примера на Малайзия с прекратяването на икономическите връзки с Китай, но също обмисля различни опции за връщането на дълга, включително с въвеждането на мораториум или забавянето на вноски.
Заради натоварването със заеми към Китай Пакистан вече планира да влезе в преговори с Международния валутен фонд за спасителна програма, въпреки че Имран Кан отначало се противопоставяше на подобни идеи.
Малдивите също изразяват тежки критики срещу проектите от "Един пояс, един път". През септември президентът Абдула Ямин беше свален от власт, след като гласоподавателите предпочетоха опозиционера Ибрахим Солих. Неговият избор отново е резултат от разочарованието след заемите от Китай. Мнозина избиратели виждат зад китайските пари корупция и загуба на контрол върху вътрешната политика в полза на чужда държава. Солих обеща да преразгледа някои от проектите по инициативата, чиято обща стойност възлиза на 1,3 млрд. долара.
В Кения също започна разследване на корупционни престъпления, свързани с жп-линията (построена с пари от Китай) между Найроби и Момбаса. Няколко местни чиновници бяха арестувани заради това, че са използвали мегапроекта за източване на пари към собствените си сметки.
В Уганда и Замбия също изпитват притеснения заради пълната липса на прозрачност по много от ключовите въпроси на проектите. Разширяването на магистралната инфраструктура в Уганда беше поверена на китайски компании, които строят по надпазарни цени. Проектът отново се финансира със заеми от Пекин.
Как гигантската инвестиция на Китай доведе до отблъскване на страните, на които уж трябваше да помогне?
Една от причините е, че самите правителства са станали по-внимателни към финансовите условия, обвързани с проектите. В по-ранните етапи на инициативата много държави смятаха, че китайският капитал ще е безплатен или поне достатъчно евтин.
В действителност Китай често дава заеми с лихвени проценти, които надвишават тези на преференциални кредитори като Световната банка. В Пакистан официалните лихвени проценти стигат до 5% от заема, докато някои от проектите в "Един пояс, един път" са си гарантирали надценка от най-малко 30 на сто.
Притесненията идват и от начина, по който Китай се държи като инвестиционен партньор. През 2017 г. Шри Ланка преотстъпи едно от пристанищата си на Китай за 99 години, защото не успя да плати един от заемите си по "Един пояс, един път". Оттогава всички държави се притесняват за евентуалните последици от изпадането в неплатежоспособност пред Пекин. Недоволни са от липсата на надлежна проверка от страна на местните правителства и от натиска на Китай за държавни гаранции и заобикаляне на процедурите за обществени поръчки, което задължава администрацията да работи само с китайски фирми.
Една от основните слабости на инициативата е това, което се представя за предимство: прословутият подход на Китай за необвързаност. Развиващите се страни отдавна се мъчат с изискванията, които западните партньори като МВФ, Световната банка или USAID поставят, преди да отпуснат средства за даден проект - вкл. изисквания за финансова стабилност, оценка на околната среда, антикорупционен контрол.
Китай всъщност им даде шанс да заобиколят тези изисквания. Но те съществуват поради обективни причини - западните донори са стигнали до тях с течение на времето, с цел да намалят риска от провал на проектите и загуба на инвестициите.
Отказът на Китай да въведе някакви разумни гаранции за собствените си проекти всъщност подхрани авторитарната власт, корупцията, затрупването с дългове и фокусирането върху икономически нерентабилни и обречени планове.
В същото време, инициативата им трудно се продава встрани, в които просто няма как да се прикрият неприличните и неудобни детайли от сделките.
От самото създаване на "Един пояс, един път", Пекин държи на тезата си, че критиките са израз на нежеланието на Запада да приеме възхода на Китай.
Днес тези критики идват не само от Западните страни, но и от Азия и Африка, където правителствата отчаяно се опитват да се задържат на повърхността, преди дълговото бреме да ги свали от власт. Ако Пекин държи да изнася този модел и да инвестира в репутацията си по света, ще трябва да се научи да работи с демокрации, независимо дали му харесва или не.
