Смотана и скучна кампания, твърдения за активно купуване на гласове и умора от безсмислено гласуване - масово очакванията на политолози, социолози, коментатори и анализатори са, че на 27 октомври сме се запътили към поредния тежък антирекорд по избирателна активност.
Прогнозите са, че до урните може да отидат под 30% от имащите право на глас - между 2 и 2,1 млн. души.
Не е като да не разбирам хората, които се питат защо им е, по дяволите, да си правят зор да отидат и да пуснат глас за някого.
И не опира до чисто физическата активност - гласуването може да отнеме и под 5 минути при правилна организация, а до усещането наистина да не знаеш за кого да дадеш гласа си. Всички ти се струват еднакво безполезни, а освен това си убеден, че и след вота пак няма да могат да се разберат и след няколко месеца отново ще сме на избори.
Нещо като онзи прословут цитат, приписван на Айнщайн: "Безумието е да повтаряш едни и същи грешки и да очакваш различни резултати."
Колкото и тъжно да звучи, милиони българи мислят точно по този начин. За тях прастарата максима, изведена от Алековия герой Бай Ганьо, че всички са маскари, е валидна и днес. Те вярват, че изборът между няколко лоши опции не е никакъв избор, а неучастието в процеса е форма на протест.
За непредубедения гласоподавател предизборните кампании така и не дадоха качествена мотивация да се гласува - нямаше реалистични планове за излизане от кризата, нямаше ясни послания, които да натежат...
И все пак, не мога да си спомня досега друг момент, в който да е било толкова важно да гласуваме.
Не защото има някаква сила и визия, около която да се обединим, колкото заради угрозата, която виждам, ако активността за вота остане толкова фрапантно ниска.
Преди съм се шегувал, че оптимизмът по български е да вярваш, че вече няма как да стане по-лошо, а съдбата винаги има начини да припомни, че това не е вярно. Сега тази шега горчи.
Защо ниската избирателна активност е толкова лошо нещо?
Все пак в българското изборно законодателство няма праг, който да поставя изискване за минимален брой хора, които да гласуват на избори, за да може вотът да е легитимен. Какъв тогава е проблемът тогава, че над 2/3 от избирателите са предпочели да теглят една дълга и напоителна на целия политически елит?
Проблемите са няколко.
Избраното с по-малко гласове Народно събрание чисто законово няма по-малка легитимност, но има много по-малка обществена подкрепа и се радва на значително по-ниско доверие. По-малко хора приемат институцията сериозно като законодателен орган на страната.
Оттам има по-малко доверие в законите, които се пишат, и може да се стигне до положение, в което те се спазват все по-малко. Но това е един по-философски прочит на проблема.
Конкретно по-ниската избирателна активност сваля прага на необходимите гласове за влизане в парламента - както за партии, така и за депутати.
А това означава по-голямо влияние на контролирания вот и купените гласове и по-висока възможност в следващото Народно събрание да се намърдат играчи, чието присъствие ще спомогне само и единствено за повишаване на нивото на сеира.
Малко изборна математика:
Ако около 2 млн. души отидат да гласуват, то 1% от гласовете ще се равнява на около 20 хил. души - в това число невалидни гласове и вот "Не подкрепям никого" (които на предния вот, грубо казано, бяха малко по-малко от 120 хиляди).
По този начин 1% от валидните гласове, от които се разпределят резултатите на партии и коалиции, може да падне до около 17-18 хил. гласа. При този негативен сценарий една партия може да влезе дори с под 70 хил. гласа в следващото Народно събрание и да има около 10 народни представители.
Колкото и парадоксално да звучи, цената на един депутатски мандат в брой гласове е различна в различните многомандатни избирателни райони. Средно излиза около между 7000 и 8000 гласа, но на места в страната 1000-1500 гласа ще са достатъчни даден кандидат (водачът на листата) да стане народен представител.
Очакванията на експертите за тези избори са за десетки хиляди купени гласове и контролиран вот, достатъчни за вкарването на една цяла парламентарна група от 10-12 народни представители.
Тези цифри показват колко лесно на практика ще е да се вкара човек в Народното събрание с купени гласове или контролиран вот. И колко лесно ще е за малки партии да си осигурят място в парламента.
И ако за първото проблемът се разбира от само себе си, то къде е лошото при второто?
По принцип малките партии могат да са носители на интересни и стойностни идеи, да предлагат свежи политики и да дадат глас на по-малки групи в обществото.
Сегашната ситуация обаче е такава, че според социологическите проучвания в 51-вото Народно събрание могат да попаднат до 9 политически сили, като всяка от тях ще има поне по 10 народни представители.
Така, на практика, наличието на повече малки партии е залог за хаос.
Подобен шарен парламент съвсем откровено има нищожни шансове да стигне до създаване на правителство. За да се сформира мнозинство от 121 народни представители, ще са необходими три или дори четири политически сили, а такива коалиции са крехки и несигурни. Те трябва да балансират между интересите на всички играчи, които пък често откровено си противоречат.
Изисква се твърде много жонглиране между различни идеи, идеологии, визии за развитие на страната и чисто лични интереси.
Междувременно България има пред себе си задача до края на тази година да приеме законови промени по Плана за възстановяване и устойчивост.
От тях зависи дали страната ни ще получи няколко милиарда лева - съвсем не дребна сума, която е планирана да захрани редица сфери.
Заедно с това трябва да се гласува и Закон за държавния бюджет за 2025 г. или удължаване на сегашния бюджет (което е много лош сценарий, както вече видяхме).
Толкова шарен парламент рядко е способен да върши работа, особено ако партиите и политиците в него са заети с това да се опитват да генерират внимание около себе си.
Или казано с други думи, дори в сегашното Народно събрание със 7 политически сили видяхме повече цирк и сеир. Можете сами да си представите какво ще се случи, ако към сегашните играчи се набутат още популисти.
Наречете ме циник и песимист, но не виждам как такъв парламент може да свърши каквато и да е смислена работа.
Това, което може да свърши обаче, е да прокара купища лобизъм.
Все пак купуването на гласове не е самоцел, а в условия на ниска избирателна активност контролираният вот ще има много по-голяма сила от обикновено. Така "правилните" хора ще имат своето място в Народното събрание, за да прокарват съответните интереси - бизнес, но и политически.
Да гласуват за назначаването на други "правилни" хора в регулаторите, държавните компании и по квотните места, определяни от Народното събрание.
Колкото по-малка е активността на избори, толкова по-лесно е зареждането в парламента на такива "послушни" натискачи на бутони.
Абдикирането от гражданското ни право на глас дава много по-голяма свобода на тези, които искат да ограничат възможността ни да избираме по принцип.
Ситуацията с изборите в Молдова показа ярко колко важен всъщност е всеки един глас и как изборът да отидеш до урните може да прецака онези, които искат да обърнат вота в своя полза.
Може и да сме далеч от светлото бъдеще и да не личи да има в момента някаква ясна перспектива за излизане от кризата.
Това обаче не означава, че не може да стане по-зле. Може.
Ние сме свикнали с идеята за демокрацията и свободата на изразяване. С възможността с учене и работа да можеш да се развиеш и да работиш това, което искаш.
Нищо от това обаче не е даденост. Не и ако оставим нещата на самотек.
Казано в обобщение: Ниската избирателна активност ще доведе до:
- По-висока тежест на контролирания и купен вот, което на свой ред ще увеличи лобизма в следващото Народно събрание;
- По-нисък праг на необходимите гласове за влизане в парламента и влизането на повече партии в 51-ото Народно събрание;
- Почти никакъв шанс за създаване на редовно правителство и приемането на жизнено важни закони
- Стопиране на държавата;
- Повече хаос и циркове в парламента;
- Още по-голям упадък на демокрацията в България.
Колкото и клиширано да звучи, от нас си зависи какво ще се случи.
