Едва ли има в света има по-известно и по-популярно митично същество от дракона. Различни легенди за него се разказват надлъж и нашир от Северна и Южна Америка до Европа и Азия.
Културното им влияние до такава степен се е кодирало в паметта на някои народи, че можем да видим дракони дори в националните флагове на държави като Уелс или изолираното кралство Бутан в Хималаите.
Малко по на север пък те представляват съществен елемент от цялата китайска култура и в продължение на хилядолетия са били императорският символ за власт и могъщество.
Легенди за дракони има даже и по нашите земи. Само че тук народът ни ги нарича лами, а едва ли има някой българин, който да не е слушал приказката за тримата братя, златната ябълка и триглавия змей.
Историите са толкова широко разпространени, въпреки езиковите и културни вариации и въпреки че са в изключително отдалечени едно от друго места, че човек наистина може да се запита дали наистина не са съществували тези чудовища. Науката е категорична и ние отдавна знаем отговора на този въпрос, но това не е било точно така за древните хора.
Реално никой не може да каже с точност откъде са тръгнали легендите за драконите, като едно от първите места вероятно е люлката на цивилизациите - Месопотамия, а периодът - най-рано 2000 г. пр. Хр.
В една от вавилонските версии, запазена чрез епоса Енума Елиш, се разказва за змиевидно божество на име Тиамат, което се въздига от морето, за да унищожи света и да го върне обратно към първичния хаос. Чудовището обаче е спряно и убито от младия и безстрашен бог Мардук.
Оттам митът се разпространява из цялото Средиземноморие, като намира отражение и в Библията. В Стария завет и Книгата на Йов се споменава за могъщия Левиатан - морски звяр, наподобяващ едновременно кит и дракон, който бива отъждествяван със злото и Сатаната.
По-нататък християнството обезсмъртява и светеца Свети Георги Победоносец, спасил цял един град в Либия, след като пробожда с копието си зъл дракон човекоядец и освобождава местната красавица. Жителите на градчето толкова се впечатляват от подвига, че мигновено приемат християнството.
От своя страна древногръцката митология също включва няколко истории за същества, наподобяващи дракони. Така например върховният бог Зевс си затвърждава властта над Олимп, след като побеждава стоглавия дракон Тифон, който вместо крака има змии.
Всъщност самата дума "дракон" идва от старогръцки и означава змия.
С една подобна "змия" трябва да се справи и Язон в мита за Златното руно. Колхидският дракон е дете на Тифон и е натоварен със задачата да пази руното. За щастие на Язон обаче неговата любима Медея е веща в знахарството и приготвя отвара за сън, която упоява звяра, притежаващ иначе способността никога да не заспива докато е на пост.
Този мит съдържа и основния мотив за драконите като алчни пазители на съкровища, останал основен в културите на западните общества и популяризиран допълнително под формата на образа на Смог в книгата "Хобит" на Дж.Р.Р.Толкин.
Оттогава насам почти всички разкази за дракони в Европа и Близкия изток се развиват по сходен начин и задължително включват няколко елемента - отвлечена девица, герой, битка и някаква награда (най-често самата девица).
Азиатският образ на дракона обаче не е задължително да бъде негативен.
Там звярът понякога може да бъде защитник на хората, но също така да бъде и опасен враг. Като цяло обаче той се приема за символ на сила и добър късмет.
Според китайските учени страната им има 5000-годишна непрекъсната история на драконови легенди и приказки, които представят чудовището с различни качества. Най-често то може да лети, въпреки че в повечето случаи няма крила и също така притежава контрол над дъжда, тайфуните и наводненията, а от там - и над плодородието.
От Китай историите лесно се разпространили из други части на Азия, които взаимствали повече или по-малко този образ. Така например в Япония и Виетнам той е почти същият, докато в Индия драконът например може да има главата на слон или друго същество.
В двете Америки образът на дракона също е добре познат за коренното население.
Там той може да бъде изключително разнообразен и пъстър, с най-различни свръхестествени способности - от летящи и плаващи гигантски хибриди между змия и някакво друго животно до божества с пълна власт над природата.
Може би най-известното от тях е Кетцалкоатъл (Кукулкан), който е почитан от почти всяко едно общество в Мезоамерика. В най-разпространения си образ има две крила и никакви други крайници, шарени люспи и птичи пера, и може да приема човешки образ по всяко време. Той е и едно от малкото божества, които не се свързват с човешки жертвоприношения.
Как обаче се появяват всички тези истории и защо хората от по-голямата част на света имат сходни представи за драконите?
Всъщност едно от най-логичните обяснения е и едно от най-простите. В продължение на хилядолетия древните хора попадали на огромни кости и вкаменелости от динозаври или други отдавна изчезнали животни и единственият начин за обяснение за тях бил свръхестественото. Лесно можем да си представим как въображението на древните е било разпалвано от откритията, които по никакъв начин не се връзвали със заобикалящата ги фауна.
Но има и други възможни обяснения.
Още в началото на века китайски археолози стигат до извода, че прототип на дракона, така както съществува той в китайските легенди, всъщност е добре познатият крокодил. Изводът е базиран на най-ранното изображение на китайски дракон - оформено от черупки на миди преди 6400 години. Изображението е открито през 1987 г. в провинцията на Хънан.
Според друга теория драконът е базиран на змията боа, като има предположения, че този вид е вдъхновил по-късните изображения на дракони. А има и още по-странно предположение, свързано с нещо също толкова причудливо за хората преди няколко хиляди години - мълниите в небето. Замислете се за сходството между тяхната форма и характерния оглушителен гръм, който ги придружава, и идеята за змиевиден гигант, бълващ огън.
И като стана дума за изненадващи предположения, антропологът Дейвид Джоунс дава едно такова в книгата си "Инстинкт за дракони". Според него произходът на драконите трябва да се търси в човешкия мозък, т.е. че вярването в дракони е така разпространено в древните култури, защото еволюцията е вградила в хората страх от хищници.
Джоунс посочва, че маймуните показват страх от змии и големи котки. Така неговата хипотеза е, че хората имат заложен в себе си страх от големи хищници като питони и хищни птици. А с развитието на фолклора този страх е добил формата на летящ гущер.
В крайна сметка едно нещо е сигурно: драконите винаги са присъствали под някаква форма в човешката колективна памет. И, за разлика от динозаврите, най-вероятно никога няма да изчезнат.
