Германската демократична република (ГДР, Източна Германия) някога се обявява за "чиста държава", която според лидера на социалистическата партия Ерих Хонкер има "непоклатими етични стандарти за благоприличие и морал".
Хонкер говори конкретно за проституцията.
Тази практика е обявена за незаконна през 1968 г. под параграф 249 в наказателния кодекс и ѝ е приписано определението "престъпен отказ за участие в социалистическият живот". За да налага тези правила, държавата се обръща към ЩАЗИ, източногерманската тайна полиция, която има 91 хиляди души персонал на пълно работно време и още толкова неофициални информатори.
И все пак дори и в тази държава, която се гордее толкова много с морала и почтеността си, проституцията съществува. Тя се осъществява навсякъде, по всяко време, със знанието и мълчаливото съгласие и дори насърчаване от страна на държавното ръководство.
Това разкриват документални филми като "Проституцията в ГДР: Социализъм, ЩАЗИ и секс" на Аксел Никсдорф. Според тази продукция проституцията е носила на Източна Германия не само чуждестранна валута, но и информация и власт, които могат да бъдат използвани срещу отделните граждани.
Жалба, получена от ЩАЗИ през 1989 г. от двама западногермански посетители на пролетния панаир в Лайпциг, хвърля светлина върху реалността за проституцията в ГДР.
Авторите на жалбата пишат, че са потресени от разпространението на проституцията в Източна Германия.
По време на панаира цели хотели се превръщат в средища на платената любов, ако плащаш с чуждестранна валута. Хотел "Меркурий" например открито се рекламира като "място, на което самотните пътешественици могат да изживеят мечтите си".
В пристанищния град Росток Свободната германска федерация на синдикатите ръководи Международния клуб на моряците, който е добре известен като платформа за проституция. През 70-те години на миналия век властите решават да пускат на брега само моряци с валидни пропуски. В заведението на моряците обаче се допускат не само моряците, но и жени със съмнително поведение. За историците това е ясен знак, че държавата прекрасно е знаела какво се случва в клуба.
Междувременно в Източен Берлин полицаите са изненадани да видят коли с едни и същи регистрационни номера се връщат отново и отново на конкретни адреси, които са под наблюдение. Автомобилите са от "флот", който принадлежи на социалистическата партия.
Въпросът дали посетителите са били партийни членове, или шофьорите им, остава без отговор.
Но не само клиентите с достъп до чужда валута или приятели на високи позиции са отговорни проституцията да процъфтява в ГДР. Обикновени граждани също са можели да открият платена любов в определени кафенета, клубове и улички.
Документалистът Никсдорф разкрива доклад на ЩАЗИ, в който се описва как мъж кара жена си да проституира и дори е предлагал услугите си като шофьор на клиентите. Сексът в колата е струвал 50 източногермански марки, а в апартамента на семейството - 100 марки. В същия доклад се споменава пенсионер, който е отдавал квартирата си под наем на проститутки срещу 10 марки на посетител.
Както отбелязват от ЩАЗИ, "финансови затруднения" карат млада двойка в Лайпциг да се обърне към проституцията. А разликата в парите, които се изкарват с друга професия, и тези, които се трупат от най-древната, обясняват защо се стига до подобни решения. В средата на 70-те рецепционистка печели по около 700 марки на месец - сума, която може да изкара за една вечер в някоя хотелска стая.
Това може да се разглежда и като неволно последствие от половите роли, които държавата насърчава - жените в ГДР се предполага, че трябва да са свободни и равни на мъжете, а не да копират капиталистическите семейни модели.
Толерантността на държавата към проституцията е типичен пример за нейните двойни стандарти.
Идеологията е важна, но не по-малко важна е валутата и информацията. ЩАЗИ успява да убеди проститутките да работят като информатори като ги заплашва със затвор или с отнемане на децата им.
Това означава, че жриците на любовта са изкопчвали важна информация от западногерманските си клиенти и, още по-важното, са правили същото и с граждани на ГДР, които са планирали да бягат или да извършват други престъпления.
До голяма степен държавата дава свобода на жените да събират информация както намерят за добре. Секс работничка от Хайнц споделя, че понякога е печелила 5000 източногермански марки на сеанс и после ги е обменяла за западногерманска валута в съотношение 12 към 1.
Парите ѝ са били разпределени в разнообразни скривалища. Тя допълва, че явно е била доста добра в работата си, защото много от клиентите ѝ са се връщали отново и отново.
За да се защити, тя отива директно в ЩАЗИ и се регистрира като неофициален информатор.
В същото време обслужва високопоставени служители и е под постоянно наблюдение, но за упорития си труд получава награда - автомобил мерцедес, както и доноси от завистливи съседи. Не всеки обаче има този късмет.
Много проститутки свършват в затвора или са изпратени в така наречените "затворени болници" - изправителни институции, които лекували болести, предавани по полов път, и "антисоциално поведение". Ако се погледне официалната статистика, делът на жените със сифилис и гонорея там по онова време е двойно по-висок, отколкото в Ню Йорк.
Падането на Берлинската стена слага край на тази атмосфера на следене, изнудване и секс. Лобитата на хотелите започват открито да приветстват чуждестранните си гости. Изведнъж класовите врагове вече са навсякъде, както и тяхната валута.
Но новините не са само добри. В кризата в дните след обединението много жени се обръщат към проституцията като лесен начин да припечелят. Режимите идват и си отиват, но "най-старата професия на света" оцелява, независимо от обстоятелствата.
