Това се превърна в една от непоклатимите традиции на световни първенства.
На всеки четири години се получават няколко неочаквани резултата, някой от големите отбори бива елиминиран и се намира кой да обяви гръмко: "Старата доминация на Европа се разпада". Или пък "Традиционните футболни сили вече не са това, което бяха".
По начало, такова развитие би било нещо хубаво за футбола. Би означавало, че наистина всеки може да победи всеки, че всякакви изненади са възможни.
Естествено, проблемът е, че това просто не е вярно.
Преди началото на четвъртфиналната фаза на Мондиал 2026 виждаме добре позната и съвсем очаквана закономерност.
Шест от осемте четвъртфиналисти са европейци. В елиминациите три европейски тима бяха елиминирани от противници извън Европа, но в два от случаите това стана след дузпи.
В третия случай домакинът САЩ победи скромния отбор на Босна и Херцеговина, който едвам се класира на шампионата и едвам прескочи груповата фаза.
Останалите елиминационни резултати, възприемани донякъде за изненадващи, всъщност бяха в полза на европейски отбори като Норвегия (срещу Бразилия) и Белгия (срещу Сенегал).
Някои може и да са очаквали, че при разширения формат на първенството и при развитието на футбола по цял свят в последните десетилетия, доминацията на Европа няма да е толкова осезаема.
И трябва все пак да отбележим някои белези за промяна в традиционното съотношение на силите.
Трите най-успешни нации в историята на световните първенства - Бразилия, Германия и Италия - изобщо не присъстват на четвъртфиналите и това е безпрецедентно.
А разширяването до 48 отбора логично подпомага преди всичко африканците, които получават повече възможности да покажат развитието си.
Девет от десетте африкански представители прескочиха групите и доказаха, че имат място на най-голямата сцена.
Но продължава да липсва истинска заплаха за европейските суперсили.
Някъде през 90-те години съществуваше известно опасение сред най-силните, че ще настъпят кардинални промени. Че САЩ ще развие сериозно футбола си и ще се превърне в гранд.
Но въпреки позитивния старт на настоящия турнир, американците все още са далеч от това да бъдат претенденти за световната титла.
Липсата на прогрес в Азия също е разочароваща.
Отдавна се очаква някакъв по-сериозен пробив например от Япония - страна с добра инфраструктура, сериозно и професионално отношение към играта и прогресивна философия.
Изминаха 24 години, откакто японците бяха домакини на световно първенство и за първи път прескочиха груповата фаза.
Чак досега те продължават да нямат нито една победа в елиминациите. Този път изпратиха на Мондиал 2026 добър отбор, но имаха нещастието да срещнат Бразилия още на 1/16-финал.
И след като поведоха в резултата, сякаш не си повярваха достатъчно срещу един преодолим състав на "селесао".
Други нации, които се развиваха обещаващо и произведоха играчи за водещи европейски клубове - като Южна Африка, Австралия или Южна Корея - имаха по някое силно поколение и оттам нататък развитието им спря.
Южноамериканци със звезди в съставите си като Уругвай и Колумбия не успяха да разгърнат потенциала си.
Затова на четвъртфиналите виждаме само най-силния африкански и най-силния южноамерикански тим редом до европейците.
Мароко е нацията, осъществила пробив в елита, но това е страна, която граничи с Испания и 18 от нейните 26 национали са родени на европейска територия.
Последното е нормална тенденция, но много от въпросните национали щяха да се състезават за Испания, Франция или Нидерландия, ако там конкуренцията не беше толкова голяма.
Днес още доста отбори прилагат модела, следван от Мароко, и затова на Мондиал 2026 виждаме рекорден брой футболисти, които не са родени в страната, за която играят.
За аутсайдерите начинът да сглобят боеспособен национален отбор е някак да натурализират играчи от европейските школи.
И разбира се, тук е разковничето.
Заради комбинация от финанси и методология за развиване на младите, все още академиите в Европа произвеждат най-силните футболисти.
Но става въпрос и за самите турнири на Стария континент. Европейските първенства са съвсем съпоставими със световните и представляват не по-малко предизвикателство за участниците.
А въвеждането на Лигата на нациите осигури допълнителни сблъсъци между водещите европейски отбори.
Еквивалентните състезания на останалите континенти включват някои посредствени тимове и често са дезорганизирани.
Може би конфедерациите извън УЕФА и КОНМЕБОЛ трябва да съставят някакъв междуконтинентален турнир, за да дадат възможност за повече качествени двубои на своите най-силни представители.
Връщайки се до САЩ 1994, ще си спомним, че там имаше само един четвъртфиналист извън Европа и това беше крайният победител Бразилия.
Ако тогава трябваше да прогнозираме развитието на световния футбол, сигурно щеше да ни се стори твърде консервативно да предвидим само двама неевропейски представители на четвъртфиналите цели 32 години по-късно.
Но такава е реалността. Европа властва и няма изгледи това да се промени скоро.
