"Днес в офиса ще е тежко!", ми пише една приятелка, която работи като счетоводител в Манчестър.
Тя открито не харесва футбол и вече мрази песничката с онова прословуто "It's Coming Home, Football's Coming Home", до степен, в която, стига да имаше власт, би я забранила под страх от смъртно наказание.
И категорично не е сама в това си отношение.
За разлика от норвежците с тяхното гребане, японците, които винаги почистват стадиона след себе си, или мексиканците, които превръщат футбола в едно голямо парти за всички, английските фенове са масово недолюбвани.
Като добавим към общия имидж на англичаните на почивка като пияни скандалджии и тази своеобразна мантра, че "Футболът си идва у дома", отборът не може да спечели симпатиите на много от запалянковците.
Дори напротив. За мнозина всичко това звучи безумно арогантно и дразнещо.
И това го казвам като човек, който сам е фен на Англия още от детските си години.
Англия е пример как прекалената екзалтираност може да е крайно досадна за всички наоколо. Защото, нека бъдем честни, напълно нормално е една държава на финалите на Световното, особено ако е държавата с най-силното първенство в света, да очаква победа за своите национали.
Още повече, става въпрос за родината на футбола. Още повече, че звездите на Англия са наистина едни от най-добрите футболисти, които играят в момента...
Това, което буди дразнение, е поведението на феновете в стил "от Витоша по-високо нéма".
Ако ги слушаш (по-специфично онази шумна част от почитателите на Трите лъва), Букайо Сака е най-доброто дясно крило на света, а очевидно Хари Кейн е по-скъп за цялата страна дори от принц Хари.
И въобще английският отбор е най-добрият, но не може да си проличи, защото всички срещу тях играят "с 10 в защита".
За изграждането на това усещане помагат и английските медии, които са едни от най-четените по цял свят - те са сякаш обсебени от идеята за представянето на националите и то е единственото важно нещо на Мондиала.
Въобще всичко изглежда така, сякаш цялото първенство се върти около Англия и нейните победи.
И като добавиш песничката и скандиранията, че Футболът си идва у дома, у мнозина се поражда идеята, че англичаните са въздухари с големи претенции.
Психологията обяснява много конкретно този феномен.
Изследване за психологията на арогантността от д-р Джоуи Чън от Лабораторията за лидерство, конкуренция и сътрудничество към Университета Йорк в Торонто, цитирано от "Би Би Си", показва, че когато една група демонстрира прекомерно самочувствие, това поведение е силно заразно вътре в групата, но предизвиква масова отбранителна и агресивна реакция у външните наблюдатели.
Според въпросното изследване излагането на влиянието на превъзбуден и прекомерно уверен човек кара останалите подсъзнателно да започнат да надценяват собствените си възможности.
Този процес се превръща в каскада - един човек заразява втори, вторият заразява трети и много бързо цялата група започва да споделя колективна илюзия за величие.
Докато вътре в групата се натрупва огромна вълна от ентусиазъм и самочувствие, ефектът върху външния свят е коренно различен.
Външните наблюдатели веднага усещат разминаването между реалните факти и претенциите на групата. Това се възприема като заплаха за обективната истина и справедливостта.
Така те вместо да се респектират от парадирането на групата, започват да го приемат като дразнеща арогантност и се настройват срещу групата - фактор, който след себе си води до силно психологическо удовлетворение, когато самонадеяната група се провали.
В случая с футбола - когато Англия отпадне от турнир, милиони неутрални фенове по света празнуват не защото мразят държавата, а защото искат да видят как балонът на колективното прекомерно самочувствие се спуква.
Това се видя много явно на финала на Европейското първенство по футбол през 2020 г., когато Трите лъва загубиха на "Уембли" от Италия.
Тогава една значима от неутралните наблюдатели не просто застанаха на страната на италианците, но демонстрираха в социалните мрежи силно чувство на schadenfreude (удоволствие от чуждия неуспех - от немски) чрез мемета и хапливи статуси.
Разбира се, всичко това не е валидно само за англичаните. В Южна Америка националният отбор на Аржентина често е обвиняван в същия тип арогантност, каквато Европа приписва на Англия.
Специфичната аржентинска национална гордост на футболна тематика често бива възприемана от съседите на страната (особено Бразилия, Чили и Уругвай) като проява на тежко високомерие.
Затова и например, когато Аржентина, водена от звездата им Лео Меси, претърпи шокираща загуба в първия си мач на Световното в Катар през 2022 г., в цяла Латинска Америка имаше вълна от подигравки и радост сред неутралните фенове, които буквално празнуваха "свалянето им на земята" на гаучосите.
Подобна е ситуацията и с Бразилия, чиито фенове много често проявяват чувство на превъзходство над останалите отбори заради петте си световни титли и за идеята за "красивата игра" - Joga Bonito.
Преди големи мачове се създава усещането, че победата им е гарантирана едва ли не по рождение. А поведението на играчите с техните танци при празнуването на голове често се тълкуват като липса на уважение
Затова и не са един и двама феновете, които започват да изпитват злорадо задоволство, когато Селесао се провалят.
Така например при историческата загуба с 1:7 от Германия през 2014 г., когато именно Бразилия беше домакин на Мондиала, се видя класически пример за "пукане на балона" на колективното самочувствие. И докато мнозина проявяваха съчувствие към разплаканите бразилски фенове, много неутрални фенове изпитаха удовлетворение от шока, в който изпадна нацията заради своята предварителна самоувереност.
Подобни примери могат да се дадат още за Франция с техния открито високомерен подход към по-малките футболни нации, демонстриран от местните медии и фенове, както и за Германия - "машината, която винаги печели", освен когато бива остранена позорно от Парагвай.
Истината е, че Англия не е най-надменната страна по отношение на футболните си амбиции, но заради широката разпространеност на английския език и на английските медии, тя е просто най-видимата.
Макар че както биха изтъкнали някои буквалисти, и Франция, и Германия, и двете южноамерикански сили имат повече от една световна титла, с която да се похвалят, за разлика от Трите лъва.
Но отвъд това психологическият модел е универсален - всяка голяма футболна нация, която спре да показва смирение пред непредвидимостта на играта и започне да се държи като победител по право, автоматично обединява останалия свят срещу себе си.
И ако англичаните поспрат малко да пеят, че Футболът се връща у дома, след като са спечелили 1-2 срещи, може да се окаже, че имат далеч повече симпатизанти по света.
