Сред документите, които бяха наскоро публикувани от британския Национален архив, се намира и папка, създадена през 80-те. Тя е наречена "Есид хаус партита" и според сайта Тhe Converstion, в нея се описва безпокойството на правителството от нарастващия феномен на рейв партита - огромни танцови събития на открито, в които хиляди млади хора излизат сред полята да купонясват. Те са насочвани от организаторите чрез нови технологии като пейджъри и мобилни телефони.
Уплашени от тази нова младежка свобода, през следващото десетилетие властите на Острова приемат цяла серия закони, които налагат сериозна регулация на рейвърите. Наказателният кодекс през 1994-та става известен със забраната за музика, "характеризираща се с повтарящи се бийтове".
Това е само един от емблематичните примери на 20 век как високопоставените личности решават, че е нужно да се действа, за да се предотврати унищожението на познатата ни цивилизация.
Не става дума за прецедент, по-скоро единствено за поредната "морална паника", породена от популярната музика.
Първи рейв партита, края на 70-те години / Getty
Десетилетия по-рано смесването на култури в джаза, шансоните, старите градски песни, традиционните балади и дори някои от песните в мюзикхоловете из Европа и САЩ също са предизвиквали тревога сред управляващите.
Но едва в ерата на рокендрола страхът у държавата от популярната музика достигна кулминацията си.
Рокенролът притеснява обществото дори преди скандалните движения на таза на Елвис Пресли през 50-те. Този вид музика носи в себе си "греховния" сблъсък на афроамерикански ритъм енд блус с културата на белите младежи... и намеква за секс. Всичко това се случва сред трудната расова политика на Америка от 50-те години и предизвиква скандал.
Но времената се променят и пресичайки културни и национални граници, рокендролът се превръща в глобален феномен. Скоро почти всяка държава изказва опасения за морала на младежите и все пак не може да спре новата мания.
ООН дори свиква специална конференция в Лондон през 1960-а, за да обсъди проблема с младежката престъпност.
Във Великобритания появата на рокендрола през 1955-а се сблъсква със съществуващата паника от младежкото движение Teddy Boy, провокирана от нашумялото гангстерско убийство в Клапъм през 1953 г.
Teddy Boy-младежта демонстрира, че харесва новата музика и пресата се изпълва със съобщения за млади хора, които режат седалките в кината, докато танцуват на музиката на "Rock Around the Clock" на Бил Хейли и The Comets от финалните надписи на Blackboard Jungle - американски филм, посветен -иронично - на младежката престъпност.
Сравнително скоро обаче рокендролът изчиства имиджа си - Елвис влиза в армията и "чисти" певци и ренегати рокери като Клиф Ричард правят попмузиката не толкова скандална.
Следващата морална паника идва с британския бийт-бум през 1964-а, когато има битки между младежки групи в крайморските градове.
Едните - "рокерите", са наследници на Teddy Boy, които са изоставили едуардианското облекло и са го заменили с кожени якета.
Другите, "модовете", се свързват с банди като The Who, The Yardbirds и Small Faces, с отличен усет за облекло и предпочитания към костюми, ясна колективна идентичност, и често незаслужена репутация за нередно поведение.
Изгубилото досег с реалността консервативно правителство на Алекс Дъглас-Хоум гласува през 1964-а т.нар. Закон за злонамерените щети и Закон за злоупотребата с наркотични вещества, като забранява амфетамините, за които се твърди, че са основен двигател на "модовете".
Това е първият път, в който се формулира пряка връзка между наркотиците и поп-субкултурите, коментира The Conversation. От този момент нататък, двете редовно ще бъдат третирани по един и същ начин.
Преди 50 години, полицията нахлува в дома на китариста на Rolling Stones Кийт Ричардс и го арестува заедно с вокалиста Мик Джагър и собственика на галерия Робърт "Груви Боб" Фрейзър.
Делото срещу тях е глобално медийно събитие, не на последно място заради поведението на съдията, който редовно мъмри и заклеймява "ниския морал" на бандата, преди да ги изпрати в затвора.
Реакцията на присъдите е изключително голяма.
Освен очакваните шумни протести от фенове на Rolling Stones, редакторът на The Times - "елитен" вестник - публикува подстрекателска редакционна статия, озаглавена "Кой разпъва пеперуда на колело?", в която атакува съдията, че се опитва да използва двамата музиканти за назидание на младежта.
В крайна сметка Джагър и Ричардс успешно обжалват присъдите си, въпреки че изчистването на имиджа му е пирова победа за Ричардс в контекста на живота му по-нататък, обременен от пристрастеност към хероина и много сблъсъци със закона.
Следва вълна от щурмове на домове на музикални знаменитости и към 1967 се появява негативна нагласа срещу младежките контракултури от двете страни на Атлантическия океан, като хора като Мери Уайтхаус водят активна кампания за връщане към "традиционните ценности".
Лекари и психиатри добавят гласа си към този на реакционерите, тъй като има основателни опасения от масовото разпространение на наркотици: 1967 е първото "Лято на любовта", когато музиката и изкуството на епохата са подплатени с ЛСД.
Въпреки че не всички подкрепят варианта "сух режим", вече има ясни доказателства за вредата от наркотиците и необходимостта от действия по този въпрос.
Все още обаче остава неясна мотивацията на властите да се прицелят в групи като Beatles, Rolling Stones и други музиканти като Джими Хендрикс.
Джими Хендрикс / Getty
Почти гарантирано пресата е информирала полицията за употребата на наркотици в дома на Ричардс, защото има доказателства за полицейско тайно споразумение с медиите.
Циничното е, че елитът сам по себе си също не е бил толкова невинен: отрядът за борба с наркотиците по-късно трябва да бъде прочистен от корумпирани полицаи, след като се установява, че висши полицаи са лъжесвидетелствали, за да защитят известен наркодилър.
Дали попзвездите не се превръщат в мишена именно, за да се отклони вниманието от сериозните престъпници, които държат полицията в задния си джоб?
Моралното малцинство
Понякога проблемът с поп-музиката не са наркотиците, а "мръсния език", пише The Conversation.
Въпреки че сега изглежда абсурдно, песента I am the Walrus на The Beatles е премахната от плейлистите на BBC заради текста: "Boy you have been a naughty girl and let your knickers down", а Sex Pistols са принудени да обясняват какво е точното значение на думата "bollocks" (топки - б.ред) в съда.
Анархо-пънкарите The Anti-Nowhere League и Crass също се озовават в ареста заради употреба на неприличен език.
Най-известните атаки срещу попмузиката заради неприличен език несъмнено са от Parents Music Resource Center в САЩ през 80-те години, които изискват предупреждения върху обложките на албумите, с които се предупреждават родителите да очакват нецензурни текстове.
Техният списък с това, което те считат за най-сериозни примери за нецензурност, известен като "мръсната петнадесетица", съдържа топ-групи, сред които както хеви метъл банди, така и доста кротки и банални според днешните разбирания попизпълнители.
Резултатът от разследването от страна на Конгреса на САЩ е споразумение с Асоциацията на американската звукозаписна индустрия (RIAA), след което производителите са принудени да добавят вече превърналия се в емблематичен стикер "Parental Discretion Advised" върху обложките на определени записи.
Не само, че това често се оказва допълнителен стимул за подрастващите купувачи, вместо предупреждение, но има и сериозни доказателства, че звукозаписният бранш се съгласява на това не за да угоди на моралното лоби, а за да бъде премахнато облагането с данък на празните аудиокасети, което гарантира, че музикалният бизнес ще печели и от домашни записи.
Понякога не музикантите, а техните фенове притесняват повече властите.
Скинхед, пънк, раста и рейв сцените са се приемали, а и все още се приемат, по думите на социолога Стенли Коен, като "дяволи на хаоса": такива, които видимо се стремят към безредици.
Властите обаче не винаги са били убедени, че самите банди трябва носят отговорност за действията на феновете си.
Два от особено нашумелите случаи от 80-те са с хеви-метъл легендите Ози Озбърн и Judas Priest, които биват обвинявани за самоубийствата на няколко от феновете им.
Judas Priest
Тезата на обвинителите е, че Judas Priest са включили действащо на подсъзнателно ниво послание в песента си Better you than me и че песента на Ози Suicide solution всъщност е подстрекаване към самоубийство - нещо, което Озбърн отрича.
И двете дела се провалят, но повдигат важния въпроси за връзката между феновете и групите.
Дори след края на доминираните от консерватизъм години на 80-те, масовото убийство през 1997-а в гимназията в Колумбайн, Колорадо, се свръзва по сходен начин с музиката на Мерилин Менсън.
Последните десетилетия на XX век отново отбелязаха прилив на морална паника относно попмузиката, като почти всяко развитие в музикалните субкултури генерираше тревоги и открита враждебност от властите - вечните активисти за запазване на морала - както и на опортюнистични редактори на вестници, търсещи следващ тренд, който да разкритикуват и превърнат в сензация.
В последните години потенциалът на музиката да шокира или предизвиква скандали като че ли е понамалял.
Дори членовете на бой-групата One Direction излязоха практически неопетнени от таблоидните обсъждания на употреба на наркотици за удоволствие, което едно поколение по-рано сложи край на кариерите на банди като East 17.
Със сигурност в момента има по-голяма толерантност или приемане към по-крайните разновидности на музикални култури.
И все пак гласуването на новия закон за психоактивните субстанции през 2016 показва, че тревогите заради младежката култура и поведение все още са част от политическия пейзаж.
И е нужна само нестабилна атмосфера, търсене на изкупителни жертви и недостатъчно обмислени реакции от попзвездите, за да се превърнат медийните заглавия в следващата морална паника.
