В трите дни през август 1991 г., по време на провалилия се пуч срещу Горбачов, гниещата съветска империя се олюля и започна да се срутва. Някои приятели наравно с мен се оказаха на Лубянския площад - срещу централата на страховитото и всемогъщо КГБ.
Огромна тълпа се подготвяше да бутне символа на тази зловеща институция - статуята на основателя й Феликс Дзержински, "Железния Феликс", както го наричаха другарите му по оръжие. Няколко смелчаци се бяха покатерили по паметника и бяха увили въжета около врата му, а група от хора ги дърпаше под все по-засилващите се викове на събралата се тълпа.
Изведнъж близък до Елцин се появи отнемайкъде с мегафон и заяви на всички да спрат, защото по негови думи, когато бронзовата статуя падне, "главата й може да пробие паважа и да увреди важни подземни комуникации." Човекът заяви, че вече пристига кран, за да свали Дзержински от пиедестала, без да има вредни странични ефекти.
Революционно настроената тълпа изчака крана цели два часа, поддържайки високия си дух с викове "Долу КГБ!"
Съмненията за успеха на предстоящата антисъветска революция ме обхванаха за първи път още в тези два часа. Опитах се да си представя тълпа в Париж на 16 май 1871 г., чакаща търпеливо архитект и работници, за да махне Колоната на Вандом, и се изсмях. Кранът най-накрая пристигна; Дзержински беше свален, поставен на камион и откаран. Хората тичаха до камиона и плюеха по статуята.
Оттогава той е изложен в парк със свалени съветски паметници до Новата Третяковска галерия. Неотдавна член на руската Дума внесе предложение паметникът да бъде върнат на първоначалното му място. И като се имат предвид събитията, случващи се в Русия, е доста вероятно този символ на болшевишкия терор да се върне на Лубянския площад.
Бързото бутане на оставащите съветски паметници в Украйна в последно време ми припомни случката с Дзержински. Десетки статуи на Ленин паднаха в украински градове. Никой от опозицията не поиска от хората да се отнасят с тях "цивилизовано", защото в този случай "възпитаното" им сваляне би означавало само едно - запазване на силен символ на съветската власт. "Джугашвили [Сталин] е тук, запазен в буркан," както писа поетът Йосиф Бродски през 1968 г.. И този буркан е паметта на хората, колективното им несъзнавано.
През 2014 г. Ленин масово падаше в Украйна и му беше позволено да се разпада на парчета
Никой не се опита да пази тези паметници. Този "Ленинопад" се случи по време на бруталната конфронтация на киевския Площад на независимостта, когато властта на Виктор Янукович също падаше, демонстрирайки, че истинската антисъветска революция най-после се е случила в Украйна.
Не може да се каже обаче, че някаква реална революция се е случила в Русия. Ленин, Сталин и техните съдружници в кръвопролитията все още пребивават на Червения площад, а стотици статуи си стоят, не само на руските площади, но и в съзнанието на гражданите на Русия.
Гневната реакция на нашите политици и бюрократи на масовото разрушение на съветски идоли в Украйна е показателна. Би трябвало да се запитате: защо да жалим символите на миналото? Но руските бюрократи разбират, че техният любим Хомо советикус се срина заедно с Ленин. "Те разрушават паметници на Ленин, защото той въплъщава Русия!" възкликна един политик.
Да: съветска Русия и СССР, безмилостната империя, изградена от Сталин, поробила цели народи, предизвикала унищожителен глад в Украйна и провеждала чистки и масови репресии. Скорошната украинска революция наистина беше насочена срещу наследниците на тази империя - Путин и Янукович. И е показателно, че проруските демонстрации в Крим и източните райони на Украйна без изключение се случват близо до статуи на Ленин.
За съжаление това, което се случи в Украйна, не стана в Русия през 1991 г.
Елциновата революция се оказа "кадифена" - тя не зарови съветското минало и не осъди неговите престъпления, както направи Германия след Втората световна война. Всички тези партийни функционери, които мигом станаха "демократи", просто напъхаха трупа на Съветския съюз в ъгъла и го покриха с дървени стърготини. "Той сам ще си изгние!", заявиха те.
За жалост той така и не изгни. В скорошни социологически проучвания почти половината от анкетираните смятат Сталин за "добър лидер". В новата интерпретация на историята Сталин бива приеман за "ефективен мениджър", а чистките се определят като ротация на кадрите, необходима за модернизацията на СССР.
Съветският съюз може и да се срина географски и икономически, но идеологически той е жив в сърцата на милиони екземпляри на Хомо советикус. Съветският манталитет се оказа силен; той се адаптира към дивия капитализъм на 90-те години и започна да мутира в постсъветската държава. Тази негова сила е това, което запази пирамидалната система на властта, датираща още от Иван Грозни - и само бе засилена от Сталин.
Елцин, уморен след катеренето до върха на пирамидата, остави цялата конструкция абсолютно недокосната, но донесе със себе си и наследник - Путин, който незабавно информира населението, че възприема сриването на СССР като геополитическа катастрофа. Същият цитира Александър III, който е вярвал, че Русия има само двама съюзници: армията и флотата.
Машината на руската държава се задвижи назад, в миналото, ставайки все по-съветска с всяка изминала година
Това 15-годишно пътуване назад към СССР под лидерството на бивш подполковник от КГБ показа на света порочната природа и архаичната основа на "вертикалата на властта" в Русия - много повече от "великия и ужасния" Путин. С подобна монархическа структура държавата става автоматично заложник на психосоматичните капризи на своя лидер. Всички негови страхове, изблици на гняв, слабости и комплекси се превръщат в държавна политика.
Ако той е параноичен, цялата държава трябва да се бои от врагове и шпиони; ако той страда от безсъние, всички министерства трябва да работят нощем; ако той е трезвеник, всички трябва да спрат да пият; ако е пияница - всички трябва да са с чашка; ако той не харесва Америка, срещу която се е борило неговото скъпо КГБ, цялото население трябва да мрази Америка. Подобна държава не може да има предсказуемо, стабилно бъдеще; постепенното стабилно развитие е изключително трудно.
Непредсказуемостта винаги е била визитка на Русия, но след украинските събития тя достигна до безпрецедентни нива: никой не знае какво ще се случи на страната след месец, след седмица, дори вдругиден. Мисля, че дори Путин не знае това; той вече е заложник на собствената си стратегия да играе "злодея" пред Запада.
Колелото на непредсказуемостта се завъртя; правилата на играта са определени. Козът на първото десетилетие на Путин беше стабилността, която той използваше, за да унищожава опозицията и да я преследва до миша дупка.
Сега той играе капризната, непредсказуема Дама пика - и тази карта бие всякакви козове
Фразата "Сенчестата Русия," както Хърбърт Уелс е озаглавил книгата си за болшевишка Русия, е в съзнанието на много руснаци в последно време. Чуват се неща като "Земята потрепера под нас!". Огромният айсберг Русия, замразен от путинския режим, се пропука след събитията в Крим; той се отдели от европейския свят и отплава в неизвестна посока. Никой не знае какво ще се случи със страната сега, в кои води или блата ще доплува тя по течението.
В такива моменти е по-добре да се разчита на интуиция, не на здрав разум. Най-досетливите ми сънародници смятат, че когато Русия анексира Крим от Украйна, тя отхапа залък, по-голям от това, което е способна да сдъвче или превари. Зъбите на държавата не са каквито бяха някога, и заради това и стомахът й не работи така, както някога.
Ако сравним постсъветската мечка със съветската такава, единственото общо между тях е имперското ръмжене. Постсъветската мечка обаче гъмжи от корумпирани паразити, с които се зарази през 90-те години, и броят им се е увеличил експоненциално през последното десетилетие. Те изяждат мечката отвътре. Някои може да приемат погрешно тяхното трескаво движение под кожата на мечката за движения на могъщи мускули.
Истината обаче е, че това е илюзия. Няма мускули, зъбите на мечката са износени, а мозъкът й е задвижван от случайни изблици на противоречиви неврологически импулси: "Забогатей!" "Модернизирай!" "Кради!" "Моли се!" "Изграждай великата Майка Русия!" "Възроди СССР!" "Пази се от Запада!" "Инвестирай в недвижимост на Запад!" "Дръж си спестяванията в долари и евро!" "Почивка в Куршевел!" "Бъди патриот!" "Търси и унищожавай вътрешните врагове!"
Що се отнася до вътрешните врагове...
В речта си за включването на Крим в състава на Руската федерация, Путин спомена "пета колона" и "национални предатели", които едва ли не пречели на Русия да върви победно напред. Както мнозина вече отбелязаха, изразът "национален предател" идва от "Моята борба". Тези думи, изречени от държавния глава, предизвикаха доста притеснения сред много руски граждани. Интелигенцията изпадна в шок. Руската интелигенция, трябва да го кажем ясно, е особено притеснена. Докато хората крещят "Крим е наш!" на правителствените демонстрации, руската интелигенция продължава обичайните си пораженчески разговори:
"Пак ще има чистки, точно както през 1937..."
"Той няма да се ограничи с Украйна..."
"Май е време вече да напуснем страната..."
"Вече не може изобщо да се гледа телевизия - единственото, което показват, е пропаганда..."
"Западът ще ни обърне гръб..."
"Русия ще се превърне в парий в международен план..."
"Това адски ме депресира..."
"Самиздатът и нелегалността отново се завръщат..."
Честно си признавам, че подобни разговори предизвикват у мен по-голямо отвращение и от анексирането на Крим. И трябва да кажа на колегите си интелигенти: "Приятели, през последните петнадесет години другарят Путин стана това, което е сега, заради нашата собствена слабост."
Украйна преподаде на Русия урок по любов към свободата и демонстрира как една страна може да се откаже да толерира един крадлив, нечестен режим
Украйна намери смелостта да се отърве от постсъветския айсберг и да заплава към Европа. Майдан показа на света какво могат да постигнат хората, ако наистина го желаят. Но когато гледах ТВ предаванията от Киев, не можех да си представя и за миг нещо подобно в съвременна Москва.
Трудно е да си представя московчаните да се борят със специалните сили от ОМОН денем и нощем на Червения площад, и да се бранят от куршумите на снайперисти с дървени щитове. За да се случи това, нещо трябва да се промени не само в заобикалящата среда, но и в главите на хората. Дали изобщо това може да се случи?
Не биваше да чакаме пристигането на онзи кран на Лубянския площад през август 1991. Трябваше да бутнем железния идол, дори и главата му да пробие паважа и да повреди "важните подземни комуникации."
Тогава може би щяхме да живеем в една различна държава.
Кажете ми после, че не е важно да оставиш миналото да се срути в точния момент...
