Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо изобщо още има НАСА

НАСА е пандата на американското правителство: прекрасна, голяма, пухкава, зле адаптирана агенция, обичана от почти всички, флиртуваща с отмирането си Снимка: БГНЕС
НАСА е пандата на американското правителство: прекрасна, голяма, пухкава, зле адаптирана агенция, обичана от почти всички, флиртуваща с отмирането си

За какво изобщо е нужна НАСА? Това е все едно да питате за какво са нужни пандите.

Обожаваме пандите, но те в еволюционен аспект са абсолютна катастрофа. Погледнете черепа на панда - и ще видите страховитите зъби на хищник. И все пак пандата с тях дъвче бамбук.

Челюстите и стомахът на пандите са тотално неподходящи за смилане и преваряване на дървесна зеленина, в резултат на което пандите прекарват по-голямата част от времето просто в тъпчене на бамбук в устата си, за да останат живи.

Преди безброй години предтечите им са се опитали да постигнат предимство пред конкурентите си, като са се спрели са странно специфична диета, която никой друг не би понесъл. Въпреки че този избор е дал на пандите краткосрочно предимство (те никога не се е налагало да се борят за бамбуковата си вечеря), той се е оказал лош избор в дългосрочен план. Накратко, пандите са се свръхспециализирали, и оттогава насам отчаяно се опитват да оцелеят.

НАСА е пандата на американското правителство: прекрасна, голяма, пухкава, зле адаптирана агенция, обичана от почти всички, флиртуваща с отмирането си

НАСА е създадена през 1958-а, като реакция на изстреляния от руснаците "Спутник", кръжащ над главите ни, за да се конкурира със съветската машина, натрила носа на Америка от орбита.

Малко повече от десетилетие по-късно, през юли 1969, астронавтите от НАСА оставят отпечатъците от ботушите си върху лунния реголит. Мисията е изпълнена. Космическата надпревара приключва. Америка е спечелила.

НАСА спечели симпатиите и завладя въображението на обществеността, като изпрати хора на Луната - един от върховете на човешките постижения. Но след този връх, правителството веднага губи интерес към изпращане отново на ракетите си до Луната.

По-малко от половин година след "Аполо 11", НАСА започва да прекратява мисиите от "Аполо". "Аполо 20" отпада пръв, а със свиването на бюджета на агенцията, скоро го последват още две мисии. (Твърди се, че Никсън е обмислял да бъдат прекратени и още.) Надпреварата за луната вече е история. Време е за следващото действие.

Какво обаче да правят по-нататък?

Надпреварата за луната е имала история с всички необходими съставки. Суровата привлекателност на базовия национализъм, но гарнирана със заливка от научни достижения. (Оттогава "конструктор на ракети" се е превърнало в разговорното определение за ненадминат интелект.)

Имало е и голяма човешка история, заедно с герои с обветрени лица и квадратни челюсти, решени да постигнат слава или да умрат с думите "към звездите" на уста. НАСА са изградили репутацията си върху случайната комбинация от постигането на величествени национални амбиции и генерирането на цял куп научни и технологични достижения, всичко това стоварено върху гърбовете на героите от астронавтската общност.

За жалост, останалата част от историята на НАСА може накратко да се сведе до опити (и тотален провал) да определи каква мисия отново би обединила и трите неща наведнъж: национална амбиция, наука и интерес от обществото. След като достигат до Луната, вече няма къде да отидат повече. А без централна мисия, без величествена цел, НАСА се превръща в агенция без каквато и да е реална цел, в животно без екологична ниша.

Мисия до Марс, естествено, би била забележително достижение, но както през 1972-а, така и сега е финансово и технологично нереализуема

Поне ако говорим за мисия с хора на борда. С живи пътници, извадени от уравнението, не само Марс, но цялата слънчева система е широко отворена и достъпна. От началото на 70-те години започва изпращането на роботи до червената планета и отвъд.

НАСА имат дарба да правят красиви и изпипани машини, които осигуряват цяла съкровищница от планетологична научна информация, но агенцията скоро открива, че "Пайъниър", "Вайкинг" и "Вояджър" не печелят така интереса на обществеността (или на американския Конгрес). Хората, пътешестващи в космоса, са част от нещо дълбоко и интуитивно у нас - което е недостижимо за роботите.

Когато наземните изследователи са опитомили и последните неизвестни и диви места на нашата планета, астронавтските приключения на НАСА ни дават визия за нови, непознати граници, готови да бъдат изследвани и превзети от човека. Както казва космическият анализатор Хауърд Маккърди, пилотираните космически полети "удовлетворяват базовата човешка нужда от човешка миграция.

Те насърчават утопичната вяра, че животът ще е по-добър в новосъздадени поселения отвъд досега на 'стария свят'." Машините очевидно не удовлетворяват този първичен стремеж.

Няма значение, че очите на роботите са надникнали на метановите брегове на моретата на Титан, или са навлезли в атмосферата на Йо, чули са светкавиците там и са помирисали аромата на амоняк. Някои хора оценяват този тип наука, но що се отнася до масовата публика, без хора на борда, простото изпращане на космически кораб до друг свят почти не се брои за изследване.

За съжаление обаче в момента, в който поставиш човек на космически кораб, той прави начинанието невероятно скъпо

Твърде скъпо струва да се изпрати астронавт на което и да е интересно място; единственото, което те могат да правят, без сериозен ръст на финансирането за НАСА, е да се мотаят в околоземна орбита. А с нивата на финансиране на НАСА след "Аполо", дори и до околоземната орбита не се е стигало твърде успешно.

Ранните планове да се изгради система от космически станции и система за транспортиране, с която астронавти и материални запаси да се доставят до космоса и обратно, се проваля бързо. Бюджетите на НАСА с голям напън биха издържали или станция, или система за транспортиране, но не биха могли да правят и двете едновременно. (Нищо че наличието на едното без другото е практически лишено от смисъл.)

Още по-лошото е, че поставянето на човек в космически кораб до голяма степен гарантира, че няма да има качествен научен продукт. В сравнение с роботите, хората са небрежни, бавни и склонни към грешки. С редките изключения на точно 2 експеримента, всичките научни опити, правени на борда на МКС, а преди това на станция "Мир", са с достатъчно качество да спечелят медал на училищна олимпиада, но са далеч от изследванията от "световна класа", които любителите на космоса биха искали да постигнат.

Ако прегледате списъка с експерименти, извършени на "Мир" и МКС, ще видите, че повечето от тях са публикувани в трето- и четвърторазредни научни издания, ако изобщо са публикувани. Ако сравните това с планините от фундаментални публикации (да не говорим за една-две Нобелови награди!) след полетите без човешки екипаж, разликата е шокираща.

Ако вземем предвид и цената, сравнението става практически безумно

МКС струва над $100 млрд., вероятно даже над $200 млрд. - толкова огромна сума, че не е сигурно, че някой изобщо е наясно с реалната й цена. (За сравнение, анализът на целия човешки геном за първи път е струвал под $3 млрд.)

Всеки полет на совалката сам по себе си (а те са 135!), е струвал над $400 млн. При тази цена е трудно да си представим достатъчно важен експеримент, който да направи начинанието оправдано. Дори най-важните научни достижения на совалката се оказват на загуба, ако бъдат анализирани на база приход/разход.

Когато поддръжниците на совалките споменат, че петте мисии на совалката за поправяне и пренастройка на космическия телескоп "Хабъл" са били нещо добро за науката, те игнорират факта, че на по-голяма печалба би било да се отменят тези пет мисии и да се купят два нови струващи милиард долара "Хабъла" със спестените пари.

Ако вземем предвид и риска, пилотираните полети стават почти тотално неоправдани. Загиват средно 4% от хората, които НАСА изстрелва в космоса. Много рисково е да се побере достатъчно енергия в космически кораб, така че той да може да се движи около земята със скорост 8 километра в секунда.

Още по-трудно е да се изразходва тази енергия и да се достигне до земята, без да изгори всичко вътре и наоколо, или да се получи огромен кратер. Понякога нещата се объркват. Дори и мениджърите, инженерите и техниците на НАСА да бяха в перфектна форма през цялото време, астронавти пак биха загивали - може би просто 1% вместо четири процента - но те пак биха загивали, с притеснителна честота.

И смъртта им би била шокиращо напразна

Скоро след като "Колумбия" се взривява над тексаската прерия, екипите от разследващи се добират до твърд диск, който по чудо е останал практически здрав. Учените извличат информацията от устройството и откриват, че то съдържа данни от един от експериментите. След публикацията, резултатите от този експеримент са били цитирани точно три пъти. Харддискът можеше без проблем да си изгори в атмосферата.

"Колумбия" и екипажът й загиват не за науката - и не за да реализират националните амбиции, или да удовлетворят човешкия интерес. Колко астронавти след "Аполо" можете да назовете? Максимум един-двама - ако има такива, които да са предизвикали интереса ви по някакъв начин, като Сали Райд, първата американка в космоса. Като цяло обаче мисиите на НАСА са били скучни, не твърде вдъхновяващи задачи, от които нищо да не очаквате, и за които никой не се е вълнувал твърде много.

Как тогава агенцията да оправдае бюджета си?

НАСА се опитва да лъжe, изкарвайки научните си достижения по-значими, отколкото са всъщност. Например едно от основните оправдания за МКС е, че астронавтите биха могли да получат големи протеинови кристали в космоса, което би довело до революция в биологията. Те дори стигат дотам, че да твърдят, че космическите кристали са ни осигурили ново лекарство срещу грипа.

Глупости, реагират много научни експерти, които разбират достатъчно - като Американското общество за клетъчна биология и Националния изследователски съвет на САЩ (макар да го казват деликатно). Такива кристали и досега липсват.

За да угодят на Конгреса, НАСА разчитат на популистка политика и дори изстрелват няколко конгресмени в космоса. Твърди се, че сенаторът от Флорида Бил Нелсън се е справил по-добре от Джейк Гарн от Юта, чиито изпълнения при нулева гравитация са му спечелили прякора "Повръщащия Джейк".

Естествено, НАСА внимателно обвиват дори най-открито политическите си мисии - като полета със совалката на сенатора от Охайо Джон Глен - в научна опаковка. (Няма значение, че той не е можел да участва в "научното" изследване, от което се е очаквало да бъде част.)

Същинският проблем обаче си остава

Пилотираните полети са почти безсмислени за нуждите на науката или обществения интерес, а безпилотните апарати не запълват празнотата. Затова НАСА започват да се надяват на чудо.

Чудото е извънземният живот. Ако открием същества в космоса, дори и да са микроби, това драстично би увеличило познанията ни за произхода на живота - и би създало съвсем нов клон от науката. Също така това би означавало десетки нови космически мисии, за да се научи повече за миниатюрните създания. Извънземните биха дали отново на НАСА усещане за конкретна цел. И през 1996 се оказа, че космически камък би дал на НАСА обетованата земя.

Агенцията оповести, че учени са открили живот на Марс - и си постави по-мащабни цели. Твърдейки, че открит марсиански метеорит е съдържал миниатюрни фосили на "нанобактерии" - миниатюрни организми, твърде малки, за да бъдат земни микроби, НАСА успя да получи дори вниманието на американския президент.

"Твърдо съм решен американската космическа програма да вложи пълната си интелектуална мощ и технологични достижения в търсенето на допълнителни доказателства за живот на Марс," заяви тогава Бил Клинтън.

Твърде жалко, че всичко се оказа измислица

Само дни по-късно проницателни учени започнаха да откриват неточности и пропуски в тезата за живота на Марс; след няколко години тя се отхвърляше като самозалъгване от почти всички с изключение на самите учени от НАСА. През 2009, НАСА информира обществеността за "нови" доказателства за фосили в марсианския метеорит. (Уеб сайтът на НАСА срамежливо заявява, че "няма официална позиция на НАСА" по въпроса.)

По-лошото е, че марсианският метеорит не беше последният път, в който НАСА охотно толерираше псевдонаука, опитвайки се да доразвие нишата си на "астробиология", която се опитваше да си създаде. През 2010, историята се повтори като фарс, когато астробиолозите на НАСА откриха "нова" форма на живот, която можела да използва арсен, вместо фосфор, в своето ДНК - нещо, което никой известен организъм не може да прави.

Естествено, това също се оказа фантазия. И въпреки че базираният на арсен живот не беше толкова публичен провал, колкото историята с марсианския метеорит, той беше дори още по-мащабна издънка в научен аспект - продукт на небрежна работа в лабораторията и просто недоглеждане.

Не че твърдим, че всички изследвания на НАСА са безполезни - нищо подобно. Но отчаяната нужда на НАСА да намери оправдание за съществуването си вреди на научната й обективност. От агенцията направо лъха на отчаяние, докато тя се бори за някакви аргументи за човешки полети извън странно цикличната логика "трябва да изстреляме хора в космоса, за да разберем какво става с хората, които са в космоса", която използваше през последните десетилетия.

Докато НАСА опитва да опре бъдещето си на блуждаещи проекти за Луната, Марс, локален астероид и прочие - всеки от които има минимални шансове да достигне до някакъв резултат, научният аспект на НАСА постепенно намалява.

НАСА трябва да се адаптира или да умре

В някогашните времена е имало смисъл да съществува държавна агенция, харчеща неизмеримо много средства, за да изстрелва хора в космоса "в името на Бог и за славата на човечеството". Тези дни обаче отдавна са отминали.

Склонността на агенцията да позволява разходите за човешки полети да поглъщат средствата, които биха били по-смислено вложени в това, което тя прави добре - роботизираната наука в далечния космос - й гарантират пътя към небитието. Вярно, спирането (или поне драстичното ограничаване) на пилотираните космически полети би било рисково.

Вероятно то не би било и популярно сред масите, а Конгресът е изненадващо стиснат, когато става дума за научни проекти, които не дават нещо, годно за употреба като оръжие. И все пак отказът да се адаптира към променените условия означава, че НАСА, подобно на пандите, ще свързва едва двата края в утежняващи се условия, разхищавайки все повече време просто за опити да оцелее. Тя просто ще си купува време до отмирането си.

Най-четените