Уважаеми оптимисте, представител на 3-те процента вярващи, че след 5 години ще живеем по-добре.
Предварително искам да Ви кажа, че Ви пише един от онези, които здраво се трудят. Това е моя лична философия. Но въпреки това се учудвам на оптимизма Ви. Започвате своето изложение с 2002 година - аз ще разширя малко този период, като започна от 1989 г. и свърша с 2010 г.
Въпросът за членството в НАТО на България се поставя за първи път като политически въпрос на 23 юни 1990 г. Соломон Паси внася предложение в парламента за присъединяване към Североатлантическия договор.
България е приета в НАТО през 2004 г. - едва след 14 години. Години на "ние сме за, ние пък напук сме против". Е, приеха ни - за добро или за зло - още не се знае. (А иначе - горките момчета от контингента в Афганистан: всички са там да изкарат някой долар, та като се върнат да купят някое апартаментче за семейството... Ако се върнат живи...)
От 1 януари 2007 г. България е пълноправен член на Европейския съюз, но се оказва, че сме приети в общността въпреки че има доста забележки по отношение на главите по присъединяването. ЕС все още сериозно ни критикува за правосъдната ни система и постоянно напомня, че трябва да бъде реформирана. За корупцията в държавната администрация да не говорим. Ние си знаем за какво иде реч, нали...?
Новото летище в София още при построяването му започва да се руши - отново е строено по нашенската бърза процедура: да изпълним срока, пък после - потоп. Та това модерно летище изглежда толкова архаично и грозно, че когато човек попадне в него, е сериозно объркан какво да прави и към кого да се обърне за помощ. А имайте предвид, че нашето летище като размер е може би 1/10 от това на Милано или Мюнхен, например. Но карай да върви... ние си знаем за какво иде реч, нали...?
Магистрала "Тракия"? Тук даже не поставяме въпроса за "Хемус". Понятието магистрала в Европа е такава висока категория, че нашите т.нар. магистрали са като междуградски второкласни пътища за европейците. Последният напън за строеж не оправдава двадесетгодишното бездействие. Реално, хубавите пътища, построени в България, започнатите магистрали, мостовете, тунелите са дело на социализма на Тодор Живков. Неприятно, но факт.
Банско и курортите по морето наистина са ужасяващо грозни. И какво от това, че осигуриха работа на хората. Когато услугата се изчерпи като такава, същите тези хора отново ще останат без работа. На кого му трябва скъпа услуга, която рекламира едно, а дава друго. Веднъж можеш да се излъжеш, но два пъти - едва ли. Защото туризмът не е просто сгради и дране на клиента, а на първо място почтително отношение към клиента, който в крайна сметка ти плаща, за да се чувства добре, а и ти да изкараш някой лев за услугата.
Но защо ли при нас не е така? Клиентът е онзи богат глупак, когото трябва да оберем, пък какво ни пука, че догодина няма да дойде пак - нали други ще се изръсят. Затова ми е по-приятно да почивам в Гърция и да бъда обслужен от така наречените „мързеливи" гърци вместо от нашите „трудолюбиви" българи.
За шарените контейнери за разделно събиране на отпадъци - без коментар. Всички разбрахме, че работата е проформа за пред чужденците, които отпуснаха пари по европейските програми, а ние просто ги прибрахме. И наредихме едни напълно нефункциониращи шарени контейнери. Но... ние си знаем за какво иде реч...
По повод метрото - това е истинска трагедия. Няма столица в Европа, която да е така зверски разкопана заради метрото. Още преди 20 години се знаеше, че в София има много подпочвени води, че метрото трябва да е надземно, а не подземно, че София стои върху множество археологически обекти и това забавя с години работите по строежа. Но не, има някаква тъпа упоритост да правиш нещо, което не бива, пък дори и то да излезе многократно по-скъпо. Но... на кой му пука? Ние си знаем за какво иде реч...
А животът си минава...
Макар че съм съгласен с някой от констатациите на "реалиста", аз не съм съгласен с самоопределението му...или поне автора не е доказал че е реалист. Прочетох серия от негативни констатации, в основата си верни, без изводи и поглед напред в бъдещето. Това аз не наричам РЕАЛИЗЪМ. А каква е реално ситуацията? От 1989 до 1997 с малки изключения има спад на производството, обезценяване на активите и стопяване на финансовите резерви. Висока инфлация, обезценяване на труда и намаление на БВП. ОТ 1998 насам има постоянен ръст. По който и проблем да говорим, ако проследим статистическия тренд (общата посока на развитие), то развитието е положително (въпреки 2009-та). По всички показатели сме по-добре от 1997-1998. Сега, ако сте реалист и искате да видите какво ще стане в бъдеще или поне да си изградите някаква хипотеза, трябва да продължите тренда още по скалата на времето. Автора не прави това, той се е втренчил в детайлите и проблемите на настоящето и не желае да различава тенденциите...сякаш изпитва мазохистично удоволствие да се взира в проблемите. Да се върнем на продължението на тренда. Няма причини да смятаме че посоката нагоре няма да продължи, особено поради факта че до 2013 разполагаме с подкрепата на ЕС под формата на 11.4 милиарда евро фондове, да не говорим за полезния ЕС контрол. По тези чисто статистически (математични) причини, повече от реалистично е утре да сме по-добре от днес. За това не е нужен оптимизъм а обективен поглед. Тези изводи се подкрепят и от многобройните ми приятели, които като дойдат в Б-я след дълго отсъствие, постоянно ми сочат с пръст и ми казват колко много се е променило. Аз разбира се не ги разбирам, нали съм тук, увлечен в ежедневните проблеми. Що се отнася до ПЕСИМИСТИТЕ като автора, обичам да давам следния пример. Представете си че години наред сте обездвижен, мускулите са ви атрофирали и сте напълнял. Решите да отидете на фитнес. Всички около вас са мускулести и вдигат с много килограми. Имат стройни тела. Вие сте в ужасна форма, боли ви от тренировките. Те са неприятни. Вдигате с 1/10 от килограмите на господин Милан. Какво предлага тук автора, да се захласнем в собственото си нещастие и да се депресираме от постоянни сравнения с г-н Милан? Това не е правилното поведение. Правилно е да се сравняваме със себе си от вчера. От предишната тренировка, от тази преди месец, а гледайки мистър Милан да виждате потенциала на усиления си труд. Да си кажете, да зле съм, резултатите не са толкова бързи колкото исках, но все пак се движа напред и става все по-добре. Някой ден ще се конкурирам с господин Милан. Аз смятам че съм реалист, затова отговорих на оптимиста - не 5, а 20 години ще са ни нужни. ПС. Съжалявам за правописните грешки, обаче наистина нямам време.
Свръх оптимизъм? Прощавайте, явно сте чели мнението на друг човек, не моето.